Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 212

По-късно същия ден, след падането на града, Кейл и Хенри Мъглата стояха в Сикстинската капела, под великолепния ѝ свод, изобразяващ как Бог създава човека — бяха протегнали ръце един към друг с вечна обич.

— Прекрасно е, нали? — каза Хенри Мъглата.

— Да — съгласи се Кейл и беше искрен. — Заповядай да го боядисат в бяло.

На вратата на Гил се чу почукване, което веднага съобщаваше: „Аз съм плах и гузен човек“.

— Влез.

Беше плах и гузен човек. Стрикланд, слугата на Боско, чието чувство за собствената му жалка некадърност и вродена безполезност го обгръщаше като лична мъгла.

— В преддверието нямаше никой — каза Стрикланд. — Затова почуках.

На Гил му се искаше да каже: „Е, и какво? Продължавай.“ Но каза:

— Как мога да ви помогна, Изкупителю?

Всъщност, беше крайно любопитен. Дори Стрикланд не би се държал толкова гузно, ако му бе наредено да дойде. Тук имаше нещо. Мъжът захъмка, заувърта и накрая изплю камъчето.

— Негово светейшество стои в стаята си от шест дни и нощи, без храна, само с една чаша вода на ден, която ми е заповядал да оставям пред заключената му врата.

Макар че отказът от удоволствия беше повече или по-малко обичаен за Изкупителите, да постиш повече от ден пораждаше подозрения. Постът в продължение на шест дни бе забранен: такива крайности водеха до странни резултати. Повечето Изкупителски ереси, включително Антагонизмът, бяха започнали с безумни видения, предизвикани от глад. Гил обаче не беше съвсем изненадан. Интервалите между аудиенциите с Боско ставаха все по-дълги — три седмици не беше нещо необичайно. Колкото повече победи печелеше Кейл — а в последно време имаше само победи, — толкова повече срещи се отлагаха, защото Божият план за пресътворението на човешката душа ставаше все по-непонятен. За Боско Кейл беше не само изпълнител на плана, а и самото му земно въплъщение. Сега, когато това въплъщение се намираше в предградията на Шартр и със сигурност щеше да го превземе, Боско и десет хиляди Изкупители се бяха оттеглили в Светилището.

— Бог има нещо предвид — бе заявил Боско. — Казва ми го, но аз не мога да го чуя.

Решението на Гил да се махне се бе сблъскало с проблема, присъщ на всички подобни решения: беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Къде щеше да иде? Какво щеше да прави? Как щеше да живее? Оттеглянето в Светилището му беше помогнало. Дори Кейл не можеше да проникне тук — и хиляда като него не можеха. Две хиляди души, да не говорим за десет хиляди, биха могли да го отбраняват вечно — а още не бе създадена армия, способна да стои отвън повече от няколко месеца. Затова Гил реши да изчака да види какво ще стане и да вкара в действие някоя и друга хитрина. Може би Боско щеше да гладува до смърт, но той лично се съмняваше в това. Нещо му подсказваше, че тук се крият неприятности. Гил стана.