Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 195

— Жалкото е — отвърна Хенри Мъглата, — че заради твоите тъпи сандъци всички ще измрем.

Първият полукръг от каруци още се държеше, но нямаше да изтрае дълго — Изкупителите вече теглеха горящите останки. Кейл си помисли, че разполага с десетина минути. Извика на свежите сили да излязат напред и ги събра в предварително подготвените групи по седем.

Изнесе им, разбира се, речта, която бе задигнал от библиотеката на Светилището.

— Как се нарича това място? — попита той.

— Свети Криспиново езеро — отвърна един от войниците.

— Е, онзи, който преживее днешния ден и се върне благополучно у дома, ще запретва ръкави да покаже белезите си и ще казва: „Тези рани ги получих при Криспиново езеро“. А после ще разказва за подвизите си от този ден. Имената ни ще бъдат в устите на всички, привични като всяка ежедневна дума, от днес до края на света. Да — ний, дружинка, шепа смели братя — защото който кръв пролее с мен на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен. — Кейл не отправи обичайното предложение да пусне всеки, който не желае да се бие: този ден никой нямаше да ходи никъде. Някой път хитрата му реч нямаше да подейства, но не и днес.

— Всеки от вас — извика той и под въздействие на лекарството гласът му набра мощ и отекна над околния шум — принадлежи към група от седмина, именувани по дните на седмицата, защото не съм имал времето и привилегията да ви опозная по-добре. Но сега от всеки от вас зависи дали бъдещето ще живее или ще умре. Дръжте щитовете си допрени. Искам да стоите толкова близо един до друг, че да усещате дъха на съседа си. Не изоставайте, не се втурвайте напред — това е духът, който искам. Знаете сигналите. Слушайте толкова добре, колкото знам, че можете да се биете, и ще се справите чудесно.

Излезе напред и посочи двата края на полукръга.

— Понеделник — там. Неделя — в далечния край. Останалите да се подредят между тях. — Махна им да тръгват.

Междувременно Хенри Мъглата беше събрал останалите по-слаби бойци и сега ги поведе напред, за да подсили каруците, които не горяха.

Още няколко минути дърпане на горящите каруци, и те рухнаха. Изкупителите изтеглиха каквото бе закачено за веригите им по-надалеч, за да оставят пролуки, които изглеждаха като дупки в редица от нащърбени зъби. Хенри Мъглата едва имаше време да се върне в малкия полукръг пред езерото и да организира арбалетчиците си върху ниската, назъбена кула от пръст, камъни и дърво.

Още пет минути, и първите Изкупители влязоха през най-голямата пролука вляво от Кейл. Той вече усещаше отровата, пулсираща във вените му — не истинска сила или смелост, а пресеклива, нервна и напрегната. Но трябваше да свърши работа. Осъзна, че преценката му също е нервна: част от него искаше да връхлети срещу Изкупителите в пролуката и да се бие. Хенри Мъглата беше инструктиран да пести каквото е останало от привършващия запас арбалетни стрели и да се цели само в стотниците. Стотниците бяха облечени досущ като другите Изкупители, точно по тази причина, но Хенри Мъглата можеше да ги различи дори през дима. Един падна, улучен в корема, после и друг.