Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 194

Хенри Мъглата се огледа, преценявайки какво може да използва, за да построи кулата и да я защити. Това щеше да има известен успех. Но нямаше да е от голямо значение, ако всичките му ездачи са били прихванати.

— Изглеждаш ужасно — каза той на Кейл.

Всъщност, Кейл едва се държеше на крака.

— Трябва да поспя.

— Ами онова вещество, дето ти го е дала сестра Врай?

— Тя каза, че може да ме убие.

— Какво? А те няма да те убият, така ли?

Кейл се засмя.

— Не и ако знаят, че съм аз. Вероятно съм в безопасност.

— Само че те не знаят, че си ти.

— Може би ще ни спечели време, ако го узнаят.

— Прекалено умно.

— Може би. Ще оставя идеята да отлежи, докато си поспя. Избери опитните мъже и ги раздели на добри и по-добри. От най-добрите ми трябват седем групи по десет. Сложи най-слабите в първата група каруци и ме събуди, когато прецениш, че след час Изкупителите ще пробият. А сега ме отведи бавно до каретата ми, за да не видят хората как техният Ангел унищожител се строполява.

По пътя един ужасѐн интендант се приближи до тях и докладва, че е станала грешка със сандъците избухлива селитра, използвана за зареждане на огнестрелните оръжия. Три четвърти от запаса им се оказал бекон, който се слагал в подобни сандъци. Интендантът остана изненадан, когато спокойно го освободиха. Имаше си причина за това.

— Ти си виновен — каза Хенри Мъглата на Кейл.

Наистина. Кейл беше виновен — преди месеци бе осъзнал, че харчат цяло състояние и сума ти време, за да правят сандъци с различна форма и размери за всички припаси, затова ги беше стандартизирал. Една проста, но умна идея заплашваше да ги погуби всички.

Кейл беше очаквал, че ако има късмет, може да получи два-три часа. Хенри Мъглата го събуди след седем. Винаги му трябваха минута-две, за да се разсъни, но веднага забеляза, че в Хенри Мъглата има нещо различно. Повече от Клайст и много повече от Кейл, той винаги беше запазвал нещо момчешко у себе си. Но сега го нямаше.

Кейл нямаше смисъл да се бави, затова извади пакетчето федра с морфин от чекмеджето и изсипа дозата право в устата си. Страховитите предупреждения на сестра Врай отекнаха в ушите му. Но тя му го беше дала, защото знаеше, че ще има дни като този.

Той последва Хенри Мъглата навън. През часовете, докато спеше, тук бе бушувал истински ад. Всички каруци от първия полукръг бяха в ужасно състояние — разбити, със счупени колела. Половината бяха съборени от въжетата на Изкупителите, а шест от тях горяха. Във вътрешния полукръг мъртвите и ранените, общо около двеста души, лежаха в неравни линии. Макар да имаше писъци, преобладаваше ужасното мълчание на хора, обзети от болка, която убива. И все пак Кейл виждаше, че Хенри Мъглата е запазил линията, без да използва двеста от най-вещите и опитни воини. Кейл се взря право в него и Хенри отвърна на погледа му: нещо се беше променило.

— Това, което си успял да постигнеш тук — каза Кейл, — не бих могъл да го направя дори аз. — Ако някога се хвалеха взаимно, което ставаше рядко, то винаги бе с оттенък на насмешка. Но не и този път. Похвалата трогна дълбоко Хенри Мъглата — толкова, колкото е възможно човек да бъде трогнат от дълбокото възхищение на някого, когото обича. Последва кратко мълчание. — Жалко — добави Кейл, — че изобщо допусна това да се случи.