Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 190

— И така, искам да омаете малкото чудовище.

— Няма ли да е твърде очевидно?

— Това си е ваш проблем. Мога да уредя да ви представят достатъчно невинно; оттам нататък всичко зависи от вас. — Той ѝ подаде една папка. — Прочетете това. — После започна да ѝ дава съвети, но тя бе по-загрижена да намери място за папката в чантичката си — за тази цел бавно извади съдържанието ѝ на бюрото пред себе си. Накрая папката беше натикана вътре и тя започна да пълни отново чантичката с предметите, оставени на масата. Последна сред тях беше една много стара, изсъхнала ябълка, която бе стояла незабелязана на дъното на чантичката повече от седмица. Боз Икард се взираше неодобрително в ябълката: тя говореше зле за репутацията ѝ на изтънчена прелъстителка.

— Не обръщайте внимание — каза Дороти и взе старата ябълка с престорена наслада. — Даде ми я моята бавачка, като бях малка, и сърце не ми дава да се разделя с нея.

Визитата на Кейл в Потсдам бе предизвикала подем в бойния дух на войниците и подновена решителност да се бият, която отслабваше пропорционално на разстоянието до Потсдам. Това даде на ИдрисПюк време да създаде своята трупа от самозванци, но нищо повече. Намирането на актьори не беше трудно, но намирането на надеждни такива, които да си държат устите затворени, се оказа по-проблематично, както и костюмите. След първия ден на прослушването стана ясно, че са изправени пред сериозна трудност: актьорите бяха твърде дребни, което ще рече, че бяха с нормален ръст. Но мечтата на Кейл за могъща закачулена фигура, стояща на самотен планински чукар, за да окуражи малодушните, се сблъска с практическо препятствие: щом костюмираните актьори се озовяха на по-сериозно разстояние — необходима предпазна мярка, за да не бъде разкрита играта, не можеха да се различат никакви детайли от тях: нито величавите жестове, нито заплашителната качулка, нито дори дали са коленичили или прави. Те бяха просто черни точки, и даже нещо по-лошо: черни точки на черен фон.

— Трябва да направим всичко голямо — каза ИдрисПюк. — Големи костюми, големи жестове. Пантомима, по-голяма от живота.

— Яж ми ушите — отвърна Кейл.

— Трябва да стане така, иначе ще се наложи да премислим всичко наново.

Всъщност, ИдрисПюк направи и двете. Куклата Кейл можете да постигне желания ефект от правилното място, с огньове зад нея, които да създават достатъчно светлина, за да бъде видяна, и с кукловоди, които да развяват триметровото расо, така че да изглежда, сякаш се бори с мощен вятър. Но се наложи да се върнат към версия на първия модел, с подплънки на раменете и фалшиви ръце, изработен от човек, който обикновено правеше манекени за фокуса с разрязването на жена на две, използвайки имитация на крака.

— В пантомимата — каза той — всичко трябва да е голямо, наистина, но толкова голямо, колкото трябва.

Тази втора версия трябваше да се гледа далеч по-отблизо, но по здрач, така че да не може да се различава ясно. Най-добрият момент за показването ѝ беше магическият час — времето преди смрачаване, когато светлината позволява дори най-грубите форми да придобият сиянието и мощта на един друг свят.