Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 187

— Е, и?

— Останалите настояват, че Бог дисциплинира човечеството с вода — ледът е богохулна измислица на еретични умове.

— Трябва да поспя.

Няколко секунди по-късно чу как вратата се затваря, а след още няколко вече спеше.

Намираше се в долина, оградена от високи скалисти планини, брулени от вятър и засипвани с мълнии. Беше вързан за един стълб и едно малко коте му ядеше пръстите на краката. Единственото, което можеше да направи, беше да го плюе, за да го прогони. Отначало котето бягаше, но когато слюнката му свърши, се върна бавно до краката му и ги загриза отново. Той вдигна очи и видя в далечината една великанска кукла Поли, която се смееше, протягаше босия си крак, шавайки с пръсти, за да му покаже, че още има такива, и крещеше: „Яж, коте-коте!“ До нея, върху другите планински хребети, ограждащи долината, той видя три версии на себе си, заели театрални пози. В една от тях държеше меча си насочен към земята; в друга бе коленичил върху висока скала, хванал на нивото на гърдите си богато украсен меч. Последната версия на Кейл се намираше на най-високия връх — леко приклекнал, с извит гръб, сякаш се кани да полети, и плащ, развят зад него като дрипави криле. Но това, което го порази най-силно, беше, че във всички тях той бе закачулен, с лице, напълно скрито в сянката. „Аз никога не нося качулка“, помисли си той, а после котето отново загриза пръстите му и той се събуди.

— Сънувах един сън — каза след няколко часа на ИдрисПюк и Хенри Мъглата.

— Какво ще искаш, за да не ми го разказваш? — промърмори ИдрисПюк.

— Значи си бил троен? — каза Хенри Мъглата, когато Кейл свърши. — Аз бих го нарекъл кошмар.

— Може да се присмиваш колкото си щеш — отвърна Кейл, а после също се усмихна. — Никога не съм съзирал толкова ясно Божията ръка в нещо.

— Не мога да кажа, че изпитвам същото — отбеляза ИдрисПюк.

— Може би ще благоволиш да обясниш за тези от нас, които нямат директна връзка с Всевишния.

— Представи си, че бях в трийсет облика — спестете ми шегичките си.

— Добре.

— Видяхте какво стана днес. Аз не направих нищо, просто бях там. Всичко си беше тяхно дело. Те имаха нужда от някого, който да ги спаси.

— Това не е нещо кой знае какво — заяви Хенри Мъглата. — Ти вече си ги спасил. Искаха да го направиш пак, това е всичко. Тук няма никаква магия.

— Грешиш — възрази ИдрисПюк. — Виждал съм генерали, боготворени от тълпата за някоя велика победа. Но сега те не искат човек — искат бог, защото само свръхестественото може да ги спаси.

Хенри Мъглата погледна Кейл.

— Боско не искаше ли да бъдеш точно това?

— Е, ако измислиш нещо по-добро, плямпало такова — моля.

— Деца! — промърмори ИдрисПюк. — Играйте си мирно и тихо. — Обърна се към Кейл. — Продължавай.

— Те нямат нужда от мен; имат нужда от Лявата ръка на Бога. Затова ние ще им я дадем. Това ми казваше сънят — стоях на планина, загърнат в плащ, и размахвах меч. „Нека те видят — казваше той, — но да не могат да те докоснат; покажи им, че бдиш над тях.“ Където и да се бият, аз ще бъда там; където и да умират, аз ще бъда там. Ако губят — аз ще бъда там. Ако печелят — аз ще бъда там. В най-мрачната нощ и в най-светлия ден.