Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 185

И в следващия момент — по начин, който при други обстоятелства би бил сметнат за театрален — Кейл повърна на пода.

Всъщност, той се почувства малко по-добре след повръщането. Но срещата беше към края си, така че, смачкан като парцал, Кейл напусна Сесилиенхофт, където се бе състояла тя, и отиде да спи в Двореца на безгрижието. Тъй като всички знаеха къде е отседнал, отпред се беше събрала огромна тълпа и при вида му се разнесоха гръмки викове.

Въпреки редкия ентусиазъм на Боско за информация и желанието му да подобри качеството ѝ сред онези, които служат на неговата кауза, за Изкупителите не бе лесно да минат за нещо различно от това, което са. Те имаха платени, но ненадеждни информатори, а също и симпатизанти, неофициално обърнати в Единствената истинска вяра, чието желание да станат Изкупители бе толкова силно, колкото мъгляви бяха причините им. Те обикновено принадлежаха към презираните, неудачниците, наранените, леко лудите, дълбоко възмутените — и често напълно основателно. Но ограниченията им бяха очевидни: те не бяха дисциплинирани, нито особено компетентни, въпреки цялата си пламенност. Ако бяха способни и твърди, едва ли щяха да са толкова плодовита почва за сеене на размирици. Но един от по-трезвомислещите и умели от тях беше стигнал до Сесилиенхофт, където всички знаеха, че Кейл планира унищожението на папата. Там, разбира се, имаше пазачи, но никой не бе очаквал, нито пък беше подготвен за стълпотворението от войници на Новата армия, жадуващи да го зърнат, примесени с градските жители и множеството бежанци, евакуирани от равнината на Мисисипи. Всъщност, хаосът за малко да спаси Кейл от нападението — той нямаше планиран маршрут, и следователно нямаше как човек да се озове на място, откъдето се очаква да мине. Тълпата така го бе притиснала, че атентаторът приличаше на плаваща останка, принуден да следва движението и завихрянето на реката от хора, люшкаща се напред-назад. Кейл ту се отдалечаваше от него, ту пак се приближаваше. В един момент, докато тълпата посягаше да докосне дрехите му или молеше за благословия, една старица, която сигурно бе по-силна, отколкото изглеждаше, натика в ръката му малко бурканче и извика:

— Прахът на света Дийдри на Скърбите — благословете го, моля ви!

Сред гълчавата той не чу добре думите ѝ; помисли си, че прахът е подарък, и не искаше да бъде неучтив. Предвид неговото състояние, тя вероятно би имала силата да си го грабне обратно, но тълпата реши вместо нея и я отнесе, докато тя пищеше за ужасната си загуба.

Хенри Мъглата и ИдрисПюк бяха на цели десет метра зад него. Изтощеният Кейл беше изплют на едно празно пространство сред тълпата, създадено от малкото стражи, успели да останат с него, където неговият убиец най-сетне можеше да се добере до него. Атентаторът не беше опитен, а и е трудно да скриеш вида си на човек, замислил убийство. Само след секунда Кейл го видя да се приближава. Очите на мъжа го издадоха. Макар да бе изтощен и слаб като котенце, самообладанието му се притече на помощ като рояк ангели и докато онзи замахваше с ножа към гърдите му, Кейл свали капака на буркана с праха на света Дийдри и го хвърли в лицето му. Както знае всеки, който е виждал отблизо прах на мъртъвци, той не прилича много на прах — по-скоро на пясък, отколкото на нещо достатъчно фино, за да заслепи човек. Кейл обаче имаше късмет, че тази реликва беше фалшива и се състоеше от сгурия от ковашко огнище. Ефектът бе моментален: убиецът изкрещя от ужасна болка и пусна ножа, за да се опита да избърше бодливите частици от очите си. Малкото стражи наоколо реагираха достатъчно бързо, за да сграбчат убиеца, и вече го бяха намушкали три пъти в паниката си, преди да осъзнаят, че Кейл им крещи да спрат. Всякакъв шанс да изтръгнат нещо полезно от мъжа бе загубен. Кейл стоеше и гледаше, докато Хенри Мъглата и ИдрисПюк се присъединиха към него. Може би заради смесицата от внезапна уплаха и изтощение, но му се стори, че никога не е виждал по-червена кръв, нито по-бял прах. Убиецът промърмори нещо, преди очите му да се подбелят.