Читать «Английският убиец» онлайн - страница 5

Ишърууд си поръча пълнена писия и Сансер, а Габриел — черен чай и купичка месен бульон. На Ишърууд той заприлича на православен отшелник, преживяващ с гранясало бяло сирене и корави като камък питки, само че Габриел, вместо в манастир, живееше в хубава селска къща край уединено заливче, образувано от Корнуолския прилив. Ишърууд никога не го бе виждал да се храни обилно, нито да се усмихва, нито пък да оглежда хубавите крака на някоя жена. Той никога не ламтеше за материални облаги. Имаше си само две играчки — стар автомобил ем джи и дървен кеч, реставрирани от самия него. Слушаше своята опера на една ужасна, малка портативна компактдискова уредба, изцапана с боя и лак. Харчеше пари само за провизии. В своето малко корнуолско ателие той си имаше повече високотехнологични играчки, отколкото можеха да се намерят в отдела за консервация на галерия „Тейт“.

Колко малко се бе променил Габриел през тези двайсет и пет години, откакто се познаваха! Още няколко бръчки се бяха появили около зорките му очи, още няколко килограма се бяха прибавили към кльощавата му фигура. По онова време той беше почти момче, тихо като църковна мишка. Но дори тогава косата му бе прошарена — белег, че момчето бе свършило мъжка работа.

— Джулиан Ишърууд, представям ви Габриел — бе казал Шамрон. — Габриел притежава огромен талант, уверявам ви.

Огромен талант наистина, но имаше празнини в биографията на младия мъж — например липсващите три години след завършването на престижната Художествена академия „Бетсал’ел“ в Йерусалим и чиракуването му при майстора реставратор Умберто Конти.

— Габриел обиколи Европа — лаконично бе казал Шамрон.

Тогава за последен път бе засегната темата за европейските приключения на Габриел. Джулиан Ишърууд не говореше за онова, което се бе случило с баща му, а Габриел не говореше за онова, което бе вършил за Ари Шамрон (наречен още Рудолф Хелер) приблизително от 1972 до 1975 година. Тайно в себе си Ишърууд наричаше този период изгубените години.

Ишърууд бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади чек.

— Твоят дял от продажбата на Векелио. Сто хиляди лири.

Габриел ловко улови чека и с плавно движение го пъхна в джоба си. Имаше ръце на фокусник и чувство за ориентация на фокусник. Чекът се появи и мигом изчезна.

— А твоят дял на колко възлиза?

— Ще ти кажа, но първо трябва да ми обещаеш, че няма да разкриеш сумата на тези лешояди — отвърна Ишърууд, като обхвана с жест помещението на ресторанта „При Грийн“.

Габриел не каза нищо и това бе изтълкувано от Ишърууд като скрепена с кръв клетва за вечно мълчание.

— Един милион.

— Долара?

— Лири, приятел. Лири.

— Кой я купи?

— Една много хубава галерия от американския Среден Запад. Уверявам те, че картината е в добро обкръжение. Представяш ли си? Купих я за шестнайсет хиляди от една прашна зала за търгове в Хъл, защото интуицията ми подсказа — тази страхотна, невероятна интуиция!, — че това е липсващата икона от олтара на църквата „Сан Салваторе“ във Венеция. И се оказах прав! Такъв сполучлив удар можеш да направиш само веднъж в кариерата си, два пъти, ако си късметлия. Наздраве!