Читать «Английският убиец» онлайн - страница 3

— А дъщеря ти?

— Какво имаш предвид?

— Тя те наблюдаваше от прозореца.

— Това си е моя работа. Ще се оправям с нея, както намеря за добре.

— Искрено се надявам да успееш. Но направи ми една малка услуга.

— Какво искаш, Ото?

Бледата му ръка потупа плота на масичката и най-накрая легна върху бележката:

— Изгори това проклето нещо заедно с всичко останало. За да не може никой друг да попадне на тези неприятни спомени от миналото. Намираме се в Швейцария. Тук миналото не съществува.

ПЪРВА ЧАСТ

ПОДАРЪКЪТ

1.

Лондон • Цюрих

Някога платежоспособната фирма „Изящни изкуства — Ишърууд“ се бе помещавала в хубав частен имот на елегантната Ню Бонд Стрийт в „Мейфеър“. След това настъпи лондонският ренесанс на дребната търговия и Ню Бонд Стрийт — или по-скоро Ню Бондщрасе, както я наричаха насмешливо хората от бранша — бе залята от магазинчета на „Тифани“ и „Гучи“, на „Версаче“ и „Микимото“. Джулиан Ишърууд и другите търговци, специализирали се в продажбите на картини на Старите майстори с музейна стойност, бяха прогонени в изгнание около парка „Сейнт Джеймс“ — диаспората на Бонд Стрийт, както Ишърууд имаше навик да ги нарича. Най-накрая той се настани в разнебитен склад от времето на кралица Виктория, разположен в квадратен вътрешен двор, известен под името Мейсънс Ярд, който се намираше в съседство с лондонските офиси на дребна гръцка параходна компания и на кръчма, обслужваща хубавички млади фирмени служителки, идващи на работа с мотопеди.

В сравнение с долнопробните имитатори от околностите на парка „Сейнт Джеймс“, които непрекъснато злословеха един за друг, представлението във фирмата „Изящни изкуства — Ишърууд“ изглеждаше по-истинско. Тук имаше драма и напрежение, комедия и трагедия, зашеметяващи висини и видимо бездънни спадове. Всичко това до голяма степен се дължеше на личността на собственика. Той притежаваше един почти фатален недостатък за търговец на произведения на изкуството: предпочиташе да ги притежава, вместо да ги продава. Всеки път, когато някоя картина напуснеше изисканата му галерия, Ишърууд изпадаше в безумна паника. Поради този си бедствен недъг той бе вече затрупан с апокалиптични запаси от залежал инвентар, както нежно го наричаха хората от бранша — картини, за които никога нямаше да се намери достоен купувач. Непродаваеми картини. Изгорели картини, както обичаха да се изразяват на Дюк Стрийт. Шкарто. Ако помолехте Ишърууд да ви обясни тази видимо необяснима липса на търговски нюх, той вероятно би изтъкнал проблема с баща си, макар непрекъснато да повтаряше, че никога — ама наистина никога, приятелю! — няма да го споменава.

Но сега той бе добре. Беше изплувал. Беше пълен с пари. По-точно казано — един милион лири, скътани на топличко в банковата му сметка в Барклис Банк, и то благодарение на един венециански художник на име Франческо Векелио и на навъсения реставратор, който в момента пристъпваше по мокрите плочки на Мейсънс Ярд.

Ишърууд намъкна един шлифер. Видът му на англичанин и изцяло английският гардероб прикриваха факта, че той въобще не беше — поне не в тесния смисъл на думата — англичанин. Англичанин по националност и паспорт — да, но германец по рождение, с френско възпитание и изповядващ еврейската религия. Малцина знаеха, че сегашното му фамилно име представлява нещо като фонетично извращение на истинското. Още по-малко хора знаеха, че през годините той бе правил услуги на един кръглолик джентълмен от някаква мистериозна фирма в Тел Авив. Рудолф Хелер бе името, което използваше този джентълмен, когато посещаваше Ишърууд в галерията му. Това име бе взето назаем, също както синия му костюм и джентълменските маниери. Истинското му име беше Ари Шамрон.