Читать «Английският убиец» онлайн - страница 4

— В живота на човек му се налага да направи своя избор, нали така? — бе отбелязал Шамрон навремето, когато завербува Ишърууд. — Човек не предава втората си родина, нито колежа си, нито полка си, когато остава верен на своята плът и кръв, на племето си — за да не би още някой побъркан австриец или Багдадския касапин да се опита пак да ни направи всички на сапун, нали така, Джулиан?

— Вярно, хер Хелер.

— Няма да ви платим за това и една лира. Името ви няма да фигурира въобще в нашите документи. От време на време ще ми правите услуги. Много специфични услуги за един много специален агент.

— Страхотно! Великолепно! Къде да се подпиша? Какви услуги? Нищо непочтено, доколкото разбирам?

— Да кажем, че трябва да го изпратя в Прага. Или в Осло. Или в Берлин, да не дава господ. Ще искам да му намерите законна работа там. Нещо за реставриране. Установяване на автентичност. Консултантски услуги. Нещо, съответстващо на времето, което ще трябва да прекара там.

— Никакъв проблем, хер Хелер. А между другото този ваш агент има ли си име?

Агентът имаше много имена, както си спомни сега Ишърууд, докато наблюдаваше как мъжът прекосява квадратния двор. Истинското му име бе Габриел Алон и естеството на неговата секретна работа си личеше по ловките маневри, които извършваше в момента. Начинът, по който поглеждаше назад през рамо, докато се промъкваше през пасажа откъм Дюк Стрийт. Начинът, по който — въпреки непрестанния дъжд — той обиколи не един път, а два пъти стария двор, преди да се приближи до солидната врата на галерията и да натисне звънеца на Ишърууд. Бедничкият Габриел! Беше един от тримата или четирима най-добри в бранша, но не можеше да си позволи да върви по права линия. И как ли би могъл? След онова, което се бе случило с жена му и детето му във Виена… Никой човек не би бил същият след такова нещо.

Колкото и да е неочаквано, беше среден на ръст; с плавната си походка безпрепятствено прекоси Дюк Стрийт и стигна до ресторанта „При Грийн“, където Ишърууд бе запазил маса за обяд. Когато двамата седнаха, святкащите му очи обходиха помещението подобно на прожектори. Бяха продълговати, неестествено зелени и много бързо шареха наоколо. Скулите му бяха изпъкнали и квадратни, устните — тъмночервени, а острият му нос сякаш бе изрязан от дърво. Едно неподвластно на времето лице, както си помисли Ишърууд. Това можеше да бъде лице, взето от корицата на лъскаво модно списание за мъже или от някой мрачен портрет на Рембранд. Това също така можеше да бъде лице на човек с какъв ли не произход. Което представляваше едно изключително професионално преимущество.