Читать «Небесният огън» онлайн - страница 599

— Понякога забравям, че ти носиш нашата кръв, Ранд ал-Тор. Чуй ме. Аз съм това, което съм. Това съм аз. — Тя надигна копието.

— Сюлин…

— Слушай, Ранд ал-Тор. Аз съм копието. Когато един любовник застане между мен и копието, аз избирам копието. Някои избират другото. Някои решават, че са тичали с копията достатъчно дълго, че искат мъж, дете. Никой вожд не би се поколебал да ме прати там, където танцът е най-горещ. Ако загина там, моите първосестри ще ме оплачат, но не и нокътче повече, отколкото когато падне нашият първобрат. Един дървоубиец, който ме промуши в сърцето в съня ми, би ми направил повече чест от тебе. Сега разбираш ли?

— Разбирам, но… — Разбираше. Тя не искаше да я направи нещо по-различно от това, което е. Единственото, което трябваше да направи, бе да пожелае да види как умира. — Какво става, когато счупиш последното копие?

— Ако нямам чест в този живот, сигурно има друг. — Каза го така, сякаш беше поредното обяснение. Трябваше му миг, докато го възприеме. Единственото, което трябваше да направи, бе да пожелае да види как умира.

— Друг избор не ми оставяш, така ли? — Не повече, отколкото бе му оставила Моарейн.

— Винаги има избор, Ранд ал-Тор. Ти имаш своя избор, аз — своя. Джи-е-тох не позволява друг.

Дощя му се да й изреве, да прокълне и джи-е-тох, и всички, които го следват.

— Избери своите Деви, Сюлин. Не знам колко души ще мога да взема със себе си, но Фар Дарейз Май ще бъдат толкова, колкото от всяко друго общество.

Той се измъкна покрай нея и внезапната й усмивка. Не на облекчение. На доволство. Доволство от това, че ще получи своя шанс да умре. Трябваше да я остави оплетена в сайдин, да я остави да се оправя както може, докато се върне от Кемлин. Тресна вратата, излезе на пристана… и спря.

Инайла водеше опашка от Деви, всяка с по три копия в ръце, опашка, започваща от вратата на будката на началника на пристана и продължаваща зад портите на градските стени. Някои от айилците по пристана ги гледаха с любопитство, но беше ясно, че е нещо лично между Фар Дарейз Май и Кар-а-карн, и не беше работа на никое друго общество. Амис и три-четири други Мъдри, бивши Деви, ги гледаха по-напрегнато. Повечето граждани и бежанци се бяха покрили, с изключение на неколцина мъже, които изнервено изправяха преобърнати коли със зърно и се мъчеха да гледат някъде другаде. Инайла пристъпи към Ранд, а после, когато Сюлин излезе, спря и се усмихна. Не облекчение. Доволство. Усмивки на доволство пробягаха по безкрайно дългата редица на Девите. Усмихнаха се и Мъдрите и рязкото кимване на Амис, сякаш сложи край на идиотското му поведение.

— А аз си мислех, че ще влязат една по една и ще те целунат, за да те избавят от мъката — каза Мат.

Ранд се извърна и го изгледа намръщено. Мат се беше подпрял на копието си и се хилеше, отметнал шапката с широката периферия на темето си.

— Как можеш да си толкова весел?

Вонята на разкъсана плът все още висеше във въздуха. И стоновете на обгорени мъже и жени, за които се грижеха Мъдрите.

— Весел съм, защото съм жив — озъби се Мат. — Ти какво искаш, да плача ли? — Той неловко присви рамене. — Амис казва, че Егвийн наистина ще се оправи до няколко дни. — И не се огледа, сякаш не искаше да види това, което виждаше. — Да ме изгори дано, като ще го правим това нещо, давай да го правим. Довианди си товя сагайн.