Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 211

-      Присъедини се към останалата част от човешката раса! - каза той, което я накара да се изсмее леко и така освободи ужасен възел в гърдите му. „Боже, да, моля те, направи го за мен! Само този път, моля те!“ - Знам само, и това е единственото, за което съм абсолютно сигурен, че те обичам. Върви с мен, Алекс! Върви с мен днес - той целуна едната буза, после другата, вкусвайки кожата ѝ и мократа сол - и утре - после докосна устните ѝ със своите и усети как се разделят, усети въздишката ѝ в устата си.

-      Върви с мен, Алекс! - прошепна той. - Върви с мен за толкова време, колкото имаме!

Какво стана после, беше само за тях.

Чудовището я събуди.

За секунда тя се зачуди дали не беше сън, приятен сън, но все пак... самозалъгваше ли се? После вдиша мускус и сладък пушек, и подправки, и Том - Том, топъл и солиден, и истински - и чу дълбокото му дишане в съня. Тя надигна глава, докато успя да го фокусира на мъждивата светлина, изпълваща палатката. Сложил ръка на корема ѝ, той лежеше на една страна, един лъч светлина посребряваше косата му.

Очите ѝ се плъзнаха по лицето му. Имаше един научнофантастичен сериал, който баща ѝ обичаше. Доста стар, но не беше „Стар Трек“, а нещо за космическа станция и имаше цифра в името... шест? Не, пет. Все едно. Имаше странни извънземни с техните странни ритуали. Един от тях беше да гледаш възлюбения си, докато спи, защото тогава всички маски падат и можеш да видиш личността такава, каквато е. Звучеше доста глуповато. И все пак... В съня си Том - той може би за първи път сънуваше добри сънища - беше такъв, какъвто винаги е бил: стабилен и сигурен, смел и упорит. Някой, с когото да вървиш. Някой, когото да обичаш, а това беше достатъчно чудо. Нямаше разлика, въпреки че...

„Чакай малко!“

Устоя на порива да скочи. Затвори очи, отвори ги. Нищо не се промени. Там беше Том, спеше и имаше...

„Гледай! - Алекс освободи ръката си от спалния чувал и протегна един пръст. - Това е откачена халюцинация или нещо такова. Не виждам това наистина.“

С туптящо сърце гледаше как върхът на пръста ѝ излезе от мрака и стана видим. Изскочи от сенките, за да влезе в снопчето светлина, което се процеждаше през тънък шев на входа на палатката и блестеше в косата на Том.

„Боже мой!“ Тя дръпна ръката си и я изгледа дълго, сякаш очакваше да се появи петно от светеща боя. Разбира се, че не се появи. Все още внимавайки да не го събуди - нямаше смисъл да бъде глупачка, особено ако грешеше, - тя изви главата си назад, за да може да вижда през шева. Работата беше там, че не можеше да види от другата страна.

Защото блясъкът през шева беше твърде ярък.

Дъхът ѝ излезе в ненадейна струя, изкарвайки тихо „О!“ от гърлото ѝ. Полежа неподвижно още един момент и го обмисли, преди внимателно да се измъкне от чувала, усещайки ръката на Том да се плъзга по кожата ѝ. Слава богу, страната с ципа беше откъм нея. Отне ѝ още няколко секунди да се напъха в парката. Направи гримаса, когато стъпалата ѝ докоснаха студения найлон, и заситни към изхода на палатката, сдържайки дъха си при лекото „с-с-с“, когато дръпна ципа. После се измъкна... и се закова на място.