Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 209

-      Смятам, че е опасно за вас. Вълка вече ме намери преди. Може да го направи отново.

-      Ако е още жив.

-      Мисля, че може да е. Не мога да съм сигурна, но това нещо в главата ми... контролирам го, но то е... самотно. Нали знаеш? Чувствам го понякога как търси.

-      Нали каза, че ставаш все по-добра в това да го държиш здраво? - Той чу остротата в гласа си, която беше почти обвинение. Но не можа да се спре. Паника пробяга по гръбнака му. „Не, тя не може да направи това, не може, няма да ѝ позволя.“ Том продължи по-бавно: - Дори да е жив, ти не си подушвала Променени. Нито кучетата.

-      Все още. Щом напуснем Уакамау и се отправим натам, където е имало хора и може би все още има... вероятно ще надуша.

-      И какво? Променените са житейски факт. Те са врагът. Голяма работа.

-      За теб е различно. Ти нямаш нещо, което живее в главата ти.

-      О, глупости! Какво, мислиш, са спомените ми? - „Том...“ Когато сгъна коленете си, левият му крак изхленчи. Поне веднъж болката беше добре дошла, защото затъкна останалото обратно в гърлото му. Затвори очи, наведе глава и изпусна навън внезапния гняв. „Лошото навън!“ - Съжалявам! Не беше честно. Знам, че не е същото.

-      Няма нищо. Може би е същото по някакъв начин. Мисля, че това, което казвам, е, че да, аз подушвам Променените. Да, чудовището се държи доста добре... за чудовище.

-      Не си прави шеги с това! - Сега ѝ хвърли остър поглед. - Не си прави шега с чувствата ми!

-      Не си правя шеги - очите ѝ трепнаха, но гласът ѝ беше стабилен. - Опитвам се да те накарам да разбереш. Понякога имам сънища и те са нови. Това, което направих с Фин... Мисля, че отвори нещо като врата в главата ми.

-      Сънуваш Променените? - Усети как гневът му отстъпва пред шока. - Виждаш ли ги?

-      Понякога. - Гърлото ѝ помръдна, когато преглътна. - Мисля, че е защото виждам през някого, както направих в Рул накрая. Не съм сигурна кой или какво е. Но става, когато съм заспала, Том. Не мога да го контролирам. Не мога да направя нищо за сънищата си.

-      Алекс! - Том изправи гръб. - Защо не каза нищо? Защо не ми каза?

-      Казвам ти сега. Том, ако в Рул не ме беше съборил на площадката, не съм сигурна дали нямаше да съм все още в онова... - тя направи неясен жест с ръка близо до главата си - безумие. Беше ужасно и чудесно в същото време. Знам, че звучи откачено. Но разбирам какво може да е чувствал Питър. Онзи щурм е ужасно мощен и нищо друго няма значение освен убиването. Така че знам, че мога да се изгубя.

-      Още по-добра причина да останеш с нас, да имаш котва. Позволи ни да ти помогнем! - „Позволи на мен!“

-      Но, Том, помисли! Ако аз мога да виждам през тях, какви са шансовете накрая да стане обратното? Ами ако привлека или доведа Променени при нас? Никой няма да е в безопасност.

-      Това са твърде много „ако“... Не, замълчи! Нека довърша! - каза той, когато Алекс отвори уста. - През последния месец нищо не е станало. Не е имало Променени. Никой не ни е последвал. Останахме при Исак седмици близо до мястото, където са били Променените, и не видяхме нито един. Ти си права, аз не съм ти. Но знам нещо за страшните сънища и как те те обземат. Не вярвам и че сънищата ти са единствената причина да не искаш да дойдеш. Защото какво ще стане, ако чудовищата дойдат, Алекс? - Той искаше да я докосне, да сграбчи ръцете и, да я придърпа към себе си. През цялото това време, през всички тези дълги седмици, той никога не я беше притискал, не беше я целунал, не беше направил нищо, освен да се опитва да ѝ помогне да се върне. Ако тя мислеше, че той ще я пусне без бой... - Нека дойдат, Алекс! Нека чудовищата се опитат да те вземат! Ще трябва да минат през мен, а това никога няма да стане.