Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 210

-      Не можеш да дадеш такова обещание, Том.

-      Ще ги убия - каза той много отчетливо. - Никой няма да те отнеме от мен. И това е всичко.

-      А ако умреш заради мен?

-      Изборът ще бъде мой, Алекс, но няма да се стигне дотам.

-      И за Ели ли ще избереш? За Крис и за Кинкейд? За Джейдън? И за всички останали деца?

Затворил очи, той облегна глава назад и заговори на нощното небе:

-      Аз... няма... да те оставя тук. - Той свали погледа си към нея. - Отказвам. Ако ти няма да дойдеш, и аз оставам. Няма да те изоставя, Алекс, никога повече.

-      Не! - Шокът мина на вълни през лицето ѝ. - Не, Том, няма да ти позволя да го направиш.

-      Няма да те изоставя - повтори той. - Ти не си единствената, която избира. Сега или тръгваш с нас от тук утре, или махаш за сбогом на Ели и Крис. Точка.

Устата ѝ се превърна в тънка линия над брадичката.

-      Том, защо правиш това? Защо го правиш още по-трудно за мен?

-      Не мислиш ли, че е трудно за мен?

-      Разбира се, знам, че е. Но не виждаш ли, че се опитвам да те предпазя?

-      А ти не виждаш ли, че те обичат? - изкрещя той. „По дяволите всичко това!“

Том я прегърна. Ако тя се дръпнеше, той щеше да я пусне. Не можеш да задържиш някой, който е решен да се измъкне. Но тя не се дръпна, въпреки че плачеше тихо с широко отворени очи и сълзите ѝ се стичаха по бузите, които изглеждаха бледни дори на светлината на огъня.

-      Алекс!

И тогава той направи това, което жадуваше да стори от седмици. Отдръпна косата от лицето ѝ, за да я вижда, да може да я докосва по-добре и за да запомни всеки сантиметър, всяка черта - от извивката на веждите ѝ до дъгата на устните ѝ и ъгъла на тази упорита челюст.

-      Алекс, не ми пука, че имаш рак. Не ми пука дали целият или част от този тумор е чудовище. Загрижен съм за теб. Вървях сам много дълго. Направих го в Афганистан, направих го в Уакамау. Щях да вървя, докато не ми останат сили, ако не се бяхме намерили. Но ние се открихме, а аз съм толкова уморен да вървя сам. Моля те, Алекс, върви с мен! Бъди достатъчно смела, за да си тръгнеш оттук с мен! Напусни това място! Тук живеят само призраци. Ела с нас! Ела с мен!

-      Том! - Тя вдигна трепереща ръка към устата си. - Аз умирах, когато дойдох тук.

-      Аз също - каза той. - Само че по различен начин.

-      Ами ако наистина все още умирам и не го знам? Ами ако стане по-силен и отново се разболея? Достатъчно лошо е, че живея с това чудовище. Ами ако туморът не е само чудовище? Ако е и рак? Не знам колко още време ще имаме.