Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 208

-      Имаха. - Тя остави главата си да почива върху гърдите му. - Но мисля, че само в Маркет и... на остров Макинак? Да, помня, защото много хотели на острова нямаха климатици. Беше толкова горещо, когато идвахме, а татко пухтеше пред вентилатора и лицето му беше цялото в пот.

-      Мой тип. Приоритетите му са били на място.

Огънят беше прегорял до жарки оранжеви въглени.

Право отсреша с брадичка върху лапите Бък беше полузадрямал, очите му бяха като цепки срещу блясъка. Том обичаше тази част от деня най-много - да седят и да говорят с часове, а понякога двамата само се взираха в пламъците. Тя се свиваше в него и той галеше косата ѝ. Да я оставя тук само с Бък за компания, не беше нещо, което му харесваше. Всяка вечер се надяваше, че тя ще каже: „Чакай секунда! Ще дойда с теб“.

-      Крис каза, че Хана е споменала за кафене недалеч от университета, където са се събирали колежаните. - Том духна в чашата и засмука обратно една димяща глътка. Горещата течност се плъзна надолу по гърдите му, за да се разлее в стомаха му - топлина, която съответстваше на пулса на огъня срещу лицето му. - Може да извадим късмет. Бих смукал използван филтър, ако мислех, че ще помогне.

Тя се изсмя тихо.

-      Колко е далеч?

-      Щом излезем от Уакамао, на около сто и трийсет, сто и петдесет километра птичи полет.

-      Дълга разходка.

Не можа съвсем да дешифрира тона ѝ. Може би защото за него дълга разходка беше нещо много специфично и толкова различно.

-      Вероятно ще ни отнеме около седмица. - Той отпи от кафето. - Не е като да не сме вървели и преди. Вече го планирахме с Джейдън. Разбрахме се за места по пътя и за лесни ориентири, така че, ако нещо се промени, той би могъл да оставя съобщения. Като кафенето в Хютън. Той каза също така, че като преминем моста, ще стигнем до една стара синагога от червеникавокафяв пясъчник, която...

-      Може да е по-добре - прекъсна го тя тихо, - ако аз не дойда.

За секунда той не можа да свърже думите със значението им. А после сякаш кафето замръзна в стомаха му. „Не, стига! Боже! Не и когато сме толкова близо!“ Том остави чашата си толкова концентрирано и грижовно, сякаш боравеше с експлозив.

-      Какво казваш?

Още една пауза. Тя се изправи, докато вече не се докосваха, и каза на огъня:

-      Мислих за това, наистина.

Гласът ѝ беше малко мъртъв - тонът, който познаваше от историята ѝ за бавното плъзгане на Даниел към Промяната и накрая за самоубийството му. Кръвта на Том замръзна.

-      Казваш, че оставаш. Тук. В Уакамау, съвсем сама. - „Поеми дъх, Том! Полека, не я притискай! Брой до десет!“ Стигна до три. - Алекс, какво, по дяволите, мислиш?

Дори на светлината на огъня очите ѝ бяха твърде мрачни.