Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 187

121

След като ѝ отнеха оръжията, тя застана отдясно на Том. Когато мина покрай него, ръката ѝ обърса неговата, докосването беше толкова мощно, че той едва не ахна от жегата и внезапния пламък в сърцето му. Когато тя се обърна към Фин, очите ѝ се плъзнаха по неговите за миг, но достатъчно, за да може Том да види лекото поклащане на главата ѝ. Не беше съвсем сигурен за какво го предупреждаваше, но той задържа устата си затворена. И без това не беше сигурен дали може да се довери на себе си да говори.

-      Искаше да ме намериш - каза тя на Фин. - Е, ето ме.

-      Ти познаваш това момиче? - попита Мели. Сивите ѝ очи се стрелнаха към Том, после към Фин. - Как? Откъде?

-      О, от тук и там. - Фин обърса окьрвавения паранг в панталоните на обезглавения пазач и прибра оръжието в канията. Змийските му очи се прехвърлиха от нея на Том, после обратно. Фин изглеждаше едновременно очарован... и бдителен. - Ти уби един от най-добрите ми ловци - каза на Алекс.

-      Беше нещастен случай. - Ако имаше страх в гласа ѝ, Том не можа да го чуе. Но долови, че тя очакваше нещо, и по вида на стегнатата ѝ челюст реши, че работеше здраво върху нещо. Но върху какво точно? „Или се сдържа?“ - Сигурно не ти е пукало много за него, иначе нямаше да оставиш тялото и всички онези хубави неща – каза тя. - Благодаря за което, между другото!

-      Моля! - Змийските му очи я оглеждаха от горе до долу. - Как го направи? Дори Дейви не можа да те намери.

-      Дейви? - Може би беше само въображението на Том, но му се стори, че имаше лека разлика в тона ѝ. Лазернозелените ѝ очи се плъзнаха към момчето, Дейви, после обратно.

-      Да. Ти си много различна. - Фин се обърна, за да огледа Саймън, чието лице беше образец на страдание, преди да се върне отново на нея с искрено любопитство. - Саймън... харесва ли те? Затова ли те остави да живееш?

„Какво? - Том усети как стомахът му се качва в гърлото. - Какво?“

-      Какво искаш, Фин? - попита тя.

-      Ти си способна да ме блокираш - каза Фин. - Как? Какво в теб е толкова различно?

Тя изгледа Фин дълго.

-      Имам рак.

Думите удариха Том толкова силно, че едва не загуби разсъдък. Вероятно щеше - да рухне, да я грабне, да я обвие с ръце, защото никой нямаше да я докосва, никой нямаше да я нарани отново и той щеше да се бие за нея, щеше да се бие, - ако тя не го беше предупредила да си държи устата затворена. „Не, Исусе, моля те!“ Левият му крак вече трепереше и той помисли, че може наистина да падне. Червена мъгла пропълзя пред очите му. Наистина не можеше да стане пo-зле. Нямаше ад в отвъдното, за който да се тревожи. Той живееше в него.

-      Мозъчен тумор - гласът ѝ потрепна едва. Алени петна пропълзяха по бузите ѝ.

-      Нима? - Фин изглеждаше заинтригуван. - Последен стадий?

-      Така казаха. - Тя повдигна рамо. - Но още съм тук.

-      Очарователно! Епилептичка ли си? От тумора?

-      Не. А ти?

-      Не. - Ъгълчето на устата на Фин трепна. - Значи го усещаш. Как го контролираш? Можеш ли? Изглеждаш напрегната. Едва се държиш, това ли е? Обзалагам се, че е по-лошо, когато ги подкарвам, нали? - Когато тя не отговори, Фин попита: - Как е името ти?