Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 189

Още веднъж замайваща стъпка встрани, прегъване, падане зад клепачите в очите на Дейви...

И отново видя Том, този път през погледа на Дейви. Но фокусът на Дейви - толкова напрегнат и ярък, сякаш яздеше лазер - беше Фин. Миризмата му, очите му, дори гласът.

Старецът - неговият сигнал? - също беше там, на заден план, като тънка червена река през объркан пейзаж. Но не ревящата ярост на „давай-давай, върви-върви“, защото нямаше убийства за момента.

Тя остави чудовището да се понесе по течението за съвсем кратко време; да се влее от перспективата на Дейви към другите - всички изменени Променени: Том и Фин, и площадът, видени от различни ъгли и различни точки на същата река като бегъл поглед през безбройните фасети на очите на гигантска муха.

Защото Дейви и изменените Променени бяха мрежата на Фин, неговите предавателни кули, а обикновените Променени бяха в мрежа един с друг. Тя го знаеше, защото нито един от Променените - нито дори Дейви - не беше реагирал, когато Фин нарани Питър. Той нямаше нужда да използва изменените Променени, за да достигне до Питър. Но когато искаше да повлияе на Променените, които не беше изменил, трябваше да го направи през Дейви. Фин беше ограничен по същия начин както и тя. Променените бяха в различна верига, говореха един с друг на честота, която нито Фин, нито тя можеха да достигнат директно без нещо като вход.

„Прости команди, разнасяни на гърба на по-обобщен сигнал.“ Това трябва да беше начинът, по който Фин го правеше. За него Дейви беше входът в разговора. Когато Фин пришпорваше Променените, Питър приемаше само утечките също като нея. Колкото по-далеч беше Фин, толкова по-малко тя и Питър бяха засегнати от „давай-давай, вьрви-върви“.

Един-единствен сигнал, повторен и усилен през един-единствен канал, а после размножен. Точно както беше казал Джаспър.

Сега, когато Фин го беше усилил, когато се беше показал в устрема на Червената буря, тя усети чука и барабаненето, и помитащата сила на „давай-давай, върви-върви“, Алекс се пусна. Остави всичко да падне, всички онези бариери и стени, без да се сдържа, защото това беше скокът, за който баща ѝ се беше опитал да я подготви преди толкова много години на Черната скала, независимо дали го беше осъзнавал, или не. „Скочи при мен, скъпа! Рискувай и скочи!“ Това беше краят и беше завинаги. „Направи го, Алекс, направи го, направи го от любов, направи го за Том! Спаси го!“ Защото това беше последният и единствен възможен ход на играта.

Можеше да усети същото издуване в ума си, отстъпването встрани, трептенето и отместването.

Събирайки силите си, провеждайки колкото можеше повече от неистовата енергия на чудовището, тя махна всички бариери, всяка умствена защитна стена, и скочи. Усети как тя и чудовището падат и се разбиват в ревящия червен прилив на „върви-върви-върви-върви“, поглъщайки Дейви, поглъщайки Променените, когато чудовището - цялото жълти очи, зъби-игли и люспести ръце - изригна от дълбоката си мрачна дупка и се разгърна във внезапно кърваво цвете, за да се просмуче в Дейви, в изменените Променени и във всички други, дори в Питър: „вървивървивървивървивървиВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...“