Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 170

„Но все още носи шала.“ Ели нямаше представа защо, но после мислите ѝ скочиха към Ди и куклата и, свирката, която Алекс винаги носеше, докато не я даде на Ели. Свирката беше... сувенир? Не беше точно така. За нея свирката беше Алекс. За Алекс свирката беше баща ѝ. Може би шалът беше това, което беше била Лена, преди всичко да се разпадне.

Откъм пътя зад Ели дойде слабо пукане на пушка. Още едно. Още две. Не можеше да каже дали стрелбата беше спряла. Който и да стреляше, беше на грешното място да им помогне. През ума ѝ прелетя идеята, че може да изкрещи или да накара Ди да пищи. Ако бяха добрите, можеше да ги намерят навреме.

„Но може и да не са.“ Може би Фин беше минал през Рул и беше отпрашил на север, за да ги хване. Ако беше така, викането само щеше да постави нея и Ди в еднакво ужасна ситуация.

-      Остави ни на мира, Лена! - Ели не знаеше защо го каза. Думите просто изскочиха от устата и.

-      Познаваш ли я? - гласът на Ди беше като цвъртене на мишка.

-      Може да се каже. - Главата на Лена се вирна като на куче, после момичето направи една стъпка. - Недей! - каза Ели и плъзна ръце по пушката си. Да замахне първа, щеше да е лоша идея. Лена беше по-висока и ръцете ѝ бяха по-дълги. Трябваше само да изчака Ели да пропусне. После с един удар на бухалката черепът на Ели щеше да се спука като яйце. Мина щеше да се опита да я защити, но тя не искаше Лена да убие кучето ѝ.

Човекоядката направи още една стъпка, после спря, когато ръмженето на Мина се усили.

-      Моля те, Лена! - каза Ели. - Върви си, просто си върви, просто...

Момичето стигна до тях толкова бързо и тихо, че Ели нямаше време да каже нещо, още по-малко да даде команда. В същия момент Мина се хвърли, без да чака Ели да ѝ каже какво да прави, забързана да затвори празнината. На две стъпки от Лена кучето се приготви да скочи и едва тогава Ели се сепна, видя опасността, защото беше разчела ъгъла на бухалката, знаеше точно какво ще направи Лена, понеже, както Джейдън веднъж беше обяснил: „Ако някога те нападне куче или койот, помни, че никога не идват направо. Кучетата, койотите и вълците винаги скачат“.

-      Мина, не! - изкрещя Ели твърде късно, твърне бавно, защото Мина беше толкова бърза, толкова смела, а тя беше толкова глупава, глупава, гаупава...

Лена замахна. Ели чу свистенето и удара на бухалката, видя слабия блясък на алуминия на светлината на този нов и последен ден. Бухалката удари Мина под челюстта, смазвайки я със свирепа сила, която отпрати главата на кучето назад със силен и противен пукот. Мина така и не издаде звук. Нямаше кръв. Ударът запрати кучето в дъга настрани, за да падне в могила от мръсен сняг и горски боклук.

- Мина!- изпищя Ели и се хвърли напред. Зад нея Ди отново пищеше, звук, който тя едва чу през тътнежа в главата си. Пред себе си през яростна червена мъгла видя как Лена крачи към падналото ѝ куче, нейната Мина, и вдига бухалката високо над главата си като чук. За момент Ели имаше надежда, когато се зачуди дали Мина беше все още жива... или човекоядката просто искаше да е сигурна.