Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 168
Илса Бик
- Хайде! - каза тя на белокосото момиче, все още проснато на земята.
- Ама куклата ми! - белокосото момиче врещеше. Съдейки по рубиненото петно на долната му устна, сигурно си беше захапало езика. - Куклата ми, изгубих си куклата!
- Забрави тъпата кукла! Мина! - Ели преметна савиджа на рамо, обърна се и повлече момиченцето в препъващ се бяг по оскъдния сняг. Нямаше чиста пътека. Тя се провираше през гъсти шубраци, които закачаха и дърпаха краката ѝ. Хлапето се препъваше и нареждаше: „Чакай, чакай, чакай!“, но Ели не забави, не отговори, само продължи напред. Остри клони деряха бузите и челото ѝ, заплитаха се в косата ѝ. Мина ги беше изпреварила с няколко крачки и Ели последва кучето през шипковите храсти, все още натежали от лед. Не ѝ харесваше, че вдигаше толкова много шум. Ако можеха да стигнат до безопасно място и да се скрият... Зад тях се чуваха крясъци и изстрели, цвилеха коне, но звуците отслабваха, шумът винаги замираше в гъста гора. Трябваше да внимава да не изгуби напълно пътя, защото Том и Крис накрая щяха да дойдат. Ако можеха. Ако онези експлозии не значеха, че те...
„Престани, Ели, престани! - Тя вдигна ръка, за да предпази очите си, наведе глава и заора напред, пробивайки път там, където такъв не съществуваше. - Том ще дойде. Както и Крис. Джейдън вече е тук, Грег също. Ти трябва само да се скриеш.“
- А! - момиченцето извика от болка. - Спри, спри! Заклещих се, заклещих се!
- Тихо! - изсъска Ели. „Само хората говорят, глупачке, искаш някой да чуе ли?“ Нетърпелива и уплашена до смърт, Ели видя, че усуканите пръсти на трънливите калини бяха стиснали косата на момиченцето на темето в гъста плетеница. - Добре, стой! - измърмори, сваляйки пушката. - Само не мърдай!
- Ох-ох-ох! - оплака се белокосото момиче, когато Ели задърпа с ръмжене. Присвило очи, детето оголи зъби. - Това боли!
- Защото е много заплетено - каза Ели извън себе си от страх и мислеше, че просто трябва вече да тръгват. Потрепвайки от бодежа на тръните, тя опипа плетеницата. Хвърли поглед към кучето си. Ушите наострени, устата затворена, ноздрите потрепваха, но нямаше истинска тревога. Това беше добре. Но глупавият възел не искаше да се разплете
Очите на момиченцето бяха като паници.
- Какво правиш?
- Ще го срежа.
- Защо? Не!
Ели отвори уста да ѝ кресне, но после каза:
- Аз съм Ели. Ти как се казваш?
- Деби. - Брадичката на момичето отново трепереше. - Тате ме наричаше Ди.
- Ди, не мога да разплета косата ти. - Още пращене на храсти някъде зад тях, но звукът изчезна, а тя беше съсредоточена върху Ди. - Трябва да я отрежа или да я изскубна. Скубането ще боли. Рязането няма.
- Не-е-е! - каза Ди, сините ѝ очи плувнаха отново. - Това е моята коса!
„Просто го направи!“ Ели плъзна назъбения край под оплетения кичур коса на момичето и сряза.
- Ще порасне отново.
- Но, но... - Ди продължи да се гърчи. - Не можеш ли да отрежеш клоните?
