Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 171

После вече не ѝ пукаше, не можеше да мисли, само се движеше, нападаше с мисъл за убийство, а сърцето ѝ вече беше разбито. С рев тя замахна със савиджа в свирепо странично посичане точно когато Лена започна да се обръща. Засилената пушка посече човекоядката в кръста, отхвърляйки я далеч от кучето ѝ, нейното куче! Ели едва отчете удара, не беше съвсем наясно, че е улучила, докато Лена не се препъна на токовете си. Извадена от равновесие, тя пристъпи назад няколко крачки, преди стъпалата ѝ да политнат напред, когато стигна до петно хлъзгав сняг. Когато падна, Лена изпусна бухалката, която се преметна като пиян акробат, преди да тупне на земята на няколко стъпки вдясно от нея и съвсем близо до Ели, която имаше една секунда, една секунда... и се поколеба, несигурна дали трябва да се опита да я вземе, или не.

Една секунда беше всичко, от което се нуждаше животното в Лена. За миг тя се претърколи, ръката ѝ се стрелна към бухалката с протегнати пръсти.

-      Не! - Ели свали савиджа като онзи огромен чук, с който баща ѝ веднъж беше ударил камбаната на средата на селския панаир и ѝ беше спечелил плюшена маймуна.

Пушката улучи лявата ръка на Лена в лакътя с ужасен пукот. Тя изпищя. Оръжието се счупи от силата на удара и се пръсна на трески, целият дървен корпус се отдели от дулото. Залитайки от собствената си инерция, Ели усети как ботушите ѝ се плъзгат по снега, натрупал върху стари листа, а после краката ѝ изчезнаха изпод нея. Дулото на савиджа се завъртя като захвърлен жезъл. Ели се срина тежко първо на левия си глезен, после по хълбок. Падането изкара въздуха ѝ и прати електрошок в гръбнака ѝ. Хрипкав вик се изтръгна от езика ѝ. Започна да ѝ се гади, но тя се обърна по корем. Гората потрепери и за секунда Ели се зачуди дали това се случва, когато припаднеш.

После се чу шумолене на листа, когато чудовището се съвзе. Ели погледна нагоре. Вече на крака на около три метра, Лена се олюляваше, на лицето ѝ беше изписана гримаса на ярост и болка. Шалът ѝ висеше като дълъг зелен език на болно влечуго. От гадния удар лявата ръка на човекоядката изглеждаше така, сякаш внезапно ѝ беше поникнал втори лакът.

Лена вдигна бухалката със здравата си дясна ръка.

-      Мразя те! - задави се Ели. Сълзи се стичаха по бузите ѝ. - Ти уби кучето ми! - вътрешният ѝ глас пищеше: „Ставай, Ели, ставай, ставай!“. Тогава защо тя не слушаше? Защото беше по корем. Да се изправи, значеше да се избута на ръце и колене, а тя беше твърде ядосана и уплашена, за да свали очи от това момиче. Това, което не виждаш и само си представяш, винаги е по-страшно от това, което е истинско. Лена вече беше достатъчно лошо нещо.

Но Ели направи друго. Ръката ѝ се промъкна в джоба... и намери ножа. Той беше тънък и с прибрано острие и точно пасваше в ръката ѝ.

Лена тръгна към нея, Ели я гледаше как приближава и помисли: „Трябва да се повдигнеш. Дори за такъв удар трябва да замахнеш“.