Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 156

-      Не! - Ели прегърна савиджа до гърдите си. Това беше толкова срамно! Всички деца наоколо, повечето по-големи и няколко по-малки, бяха просто едни големи очи и кикотещи се усти. Отдясно на нея едно слабо момиче с пяна от фина, почти бяла коса се свиваше, сякаш Ели беше кихнала и цялата я беше напръскала със сополи. - Това е моята пушка. Джейдьн ми позволява да я нося.

-      Това не е фургонът на Джейдън и не ми пука. - Кретенът я плашеше ужасно. Всички тези халки по веждите и безопасната игла със засъхнала стара кръв през дясното му ухо, да не споменаваме езика... беше просто гадно. Изглежда, хлапето се беше увлякло, когато беше решавало коя част да надупчи. Сякаш животът не беше вече достатъчно лош. - Сега ми я дай! - каза ѝ той.

-      Лушън, остави я на мира! - Беше слабото, уморено изглеждащо момиче, Сара, което караше люшкащия се фургон, докато се друсаха през издут лед и рядък сняг. - Тя не вреди на никого.

-      Все още - каза Лушън. - Искаш ли тази пушка да гръмне?

-      С предпазител е - възрази Ели. Усещайки бедата, Мина се изправи с мъка на крака и бутна муцуната си в корема на Ели, Джет и Призрак също се заизправяха, за да видят какво става. Това сложи началото на общо местене и блъскане на другите кучета. Те се клатушкаха и блъскаха деца, които започнаха да се оплакват и дрън-дрън-дрьн... Може би щяха да и позволят да върви. Това определено щеше да реши проблема с пушката. Вбесена, тя натисна Мина да седне. - Пръстът ми дори не е на предпазителя. Какво мислиш? Че ще гръмне сама ли?

-      Добре, слушай! - каза Сара, спирайки коня. Изражението ѝ напомняше на Ели за лицата на учителите, които тя искаше да забрави: съчувстваха ѝ за баща ѝ, но винаги казваха, че не могат да допуснат такова поведение в час. - Дай на Лушън пушката, моля те! Не мога да карам, докато вие двамата спорите и заредена пушка е насочена в гърба ми.

-      Насочена е в небето - каза Ели. Е, в дърветата. Гъста гора ограждаше тази извиваща се част от пътя. Клони стърчаха като пръсти, които сякаш се опитваха да те сграбчат. Лошо се справяха с времето. Можеше да се обзаложи, че не бяха минали повече от пет-шест километра. А ако трябваше да обърнат или да се движат бързо? Щяха да се провалят. Джейдън сигурно щеше да получи инфаркт. Ели го видя на капрата на първия фургон, главата му се въртеше наляво и надясно. Явно се опитваше да гледа във всички посоки едновременно. - Дори да гръмне, което няма да стане - каза тя, - няма да нарани никого.

-      Не ми пука. Не ме карай да се връщам, хлапе! - предупреди Лушън.

Очите на другите деца бяха като паници. Група момчета започнаха да се ръгат с лакти: „Хей, гледай!“. О, защо Том я беше сложил в този фургон? Тя трябваше да скочи веднага и да изтича в онзи на Джейдън.

-      Но аз знам какво правя - каза тя, докато едно от момчетата на коне приближи техния фургон, навеждайки се под клоните.

-      Проблем ли има? - Момчето бе на възрастта на Джейдън и с тъмна къдрава коса, подобна на тази на Том, която бе вълниста и гъста. Ели помисли, че дори приличаше малко на него, а после, когато го погледна в очите, разбра и зашо. Те бяха толкова... тъжни. Като на Том. Той гледаше нещастно дори когато ѝ беше казал, че е щастлив да я види. И Ели знаеше защо. През цялото време Том страдаше заради Алекс. Тя само се надяваше, че знае как да оправи това. „Може би ако го обичам достатъчно, ако го прегръщам достатъчно...“