Читать «В плен на магията» онлайн - страница 52

Когато най-после се откъснахме един от друг, отпуснах чело на ключицата му и няколко пъти си поех дъх бавно и дълбоко. Измина известно време, преди отново да си възвърна гласа:

— Струва ми се каза, че това ще го отложим за „по-късно“.

Той целуна слепоочието ми.

— Ами оттогава минаха към двайсет минути. Значи е по-късно.

Разкикотих се и вдигнах глава към него:

— Липсваше ми.

Независимо от тъмнината, забелязах усмивката му.

— И ти ми липсваше.

— Най-вече трябва да се качвам.

— Да, сигурно — измърмори той и отново сведе лице към моето.

На път към стаята си буквално подскачах. Веднага щом прекрачих прага обаче, цялата ми радост се спука като сапунен мехур и изчезна.

— О, боже! — възкликнах тихо. — Защо се изненадвам всеки път, когато се сблъскам с нещо противно и потискащо?

Джена бе седнала по средата на леглото си.

— Мислех си, че прозорецът е най-лошото — промълви. — Или може би мъглата, която погълна Евън. Само че сега наистина ми се плаче.

Стаята ни и преди трудно можеше да се нарече луксозна, но благодарение на любовта на Джена към розовото бе… уф, щях да кажа „удобна“, но „ярка“ и „шантава“ бяха по-подходящо описание. Въпреки това си беше нашата стая. Преди не бях осъзнавала в каква степен лампичките на Джена, розовият воал върху пердетата и завивката й в „електриково ягодово“ превръщаха помещението в дом.

Сега лампи нямаше. Само две легла, прилепени до двете срещуположни стени, старо, захабено бюро и килнат на едната страна шкаф. Огледалото над него бе очукано и напукано и отраженията ни изглеждаха деформирани. Не знам дали бе заради сивата светлина, която едва се процеждаше през мъглата, или по вина на самата стая… Но и тук, както в останалата част от сградата, всички цветове сякаш бяха „изцедени“. Това вече по нищо не приличаше на дом. Всъщност ужасно напомняше на затворническа килия.

Канех се да споделя това с Джена и дори отворих уста, но в мига, в който прекрачих прага, вратата се тресна зад гърба ми. Звукът бе толкова силен, че подскочих. Чух, че по коридора се хлопват и други врати, както и приглушени викове.

— Заключена е, нали? — предположи Джена.

Натиснах бравата:

— Мда.

— Как мислиш, дали Арчър е прав? Дали са отнели магическите способности на всички тук? Или пък, знам ли… може би мъглата е накарала магията му и тази на Евън да изчезнат?

Отидох до гардероба и въздъхнах.

— Обзалагам се, че на всички ученици са им отнети способностите. Не че това има значение.

Отворих рязко вратата на гардероба. Както и предполагах, вътре висяха само училищни униформи.

— Аз самата съм напълно лишена от способностите си подхвърлих през рамо. — Освен това май няма да е зле да спрем да повтаряме „лишени“ и „отнети“. Не е на хубаво.

— Какво? — изпъна се Джена.

— Ами нали като повтаряш едно и също нещо прекалено често…

— Софи! — прекъсна ме тя, след което наклони глава на една страна и ме изгледа намръщено.