Читать «В плен на магията» онлайн - страница 49

— Евън! — извиси се гласът на госпожа Касноф, но сега, освен гнева и раздразнението в него се долавяше и нещо друго. Предупреждаваше.

Евън обаче не се обърна.

— И какво смята да направи, да плува до континента ли? — измърморих аз.

В този момент Евън стигна стената от гъста мъгла, която ограждаше къщата. Поколеба се за миг. Видях как изпъва рамене и свива ръце в юмруци, сякаш се опитваше да се задъха. Вдигна длан и от пръстите му изскочиха искри… които обаче угаснаха моментално с тихо пукане, като че ли бе запалил влажни пиратки.

Застаналият до мен Арчър повтори движението му — със същия резултат.

— Явно нямаме право да използваме магия прошепна.

Насочих отново вниманието си към Евън. Смятах, че сега вече ще се откаже и ще се върне. Вместо това той пристъпи с единия си крак в мъглата. За момент остана като закован наполовина в и наполовина извън сивата мараня.

— Какво става? — зачуди се Джена. — Защо не се движи?

— Нямам представа — отвърнах, а Арчър отново преплете пръсти с моите.

И точно тогава Евън започна да крещи. Наблюдавахме безпомощно как от мъглата изпълзяват пипала и се обвиват около тялото му. Едно се стрелна напред, сграбчи ръцете му и ги погълна, второ се уви около торса му, трето се плъзна към главата му и се уви като змия около нея. Изведнъж крясъците на Евън секнаха, после той изчезна.

Никой не помръдваше. Мисля, че това бе най-странното — нямаше писъци, нямаше припаднали. Случилото се бе реалност. Евън беше… е, ако не беше мъртъв, то беше изчезнал.

Тълпата се обърна към госпожа Касноф като един. Нямах представа какво ще направи директорката. Може би да се разкикоти или да ни погледне презрително и самодоволно да заяви „Казах му да не отива“.

Тя обаче се бе облегнала на перилата и изобщо нямаше такъв вид. Всъщност не забелязах у нея дори следа от задоволство. Просто една възрастна, уморена жена, дори малко тъжна.

— Влизайте вътре — нареди безжизнено Касноф. — Стаите ви са същите като през миналия срок.

Известно време не се случи нищо. После учениците, които се намираха най-близо до сградата, бавно започнаха да се качват по стълбището.

— Какво ще правим? — попита Джена.

— Ами явно трябва да влезем — отговорих. — Нямаме кой знае какъв избор. Или отиваме вътре, или мъглата ще ни погълне. Мисля да си пробвам късмета с къщата.

Тръгнахме след тълпата към верандата. Когато стигнахме госпожа Касноф, спрях. Не бях сигурна какво да й кажа, нито какво тя може да ми каже. Просто имах чувството, че би трябвало да покажем, че отчитаме присъствието на другата. Стоях на не повече от метър от нея, но тя дори не ме погледна. Поемаше си треперливо въздух, облегната на парапета, и се взираше в мястото, където бе изчезнал Евън. Накрая се отказах, обърнах се и влязох в сградата.

От вътрешността се разнасяха изумени ахвания и приглушено хлипане. Затова се подготвих психически, че и вътре в „Хеката“ положението ще е толкова зле, колкото фасадата и целия остров.

Очевидно не се бях стегнала достатъчно.

Първо ме блъсна горещината. Остров Грималкин се намираше близо до бреговете на Джорджия, освен това посред август навън царяха адска жега и безумна влажност. В къщата обаче винаги бе хладно и приятно. Не и днес. Въздухът бе наситен с изпарения и топлина и толкова тежък, че затрудняваше дишането. Носеше се миризма на плесен и на места тапетите се бяха отлепили. Когато за първи път се озовах в „Хеката“, реших, че сградата е противна и мърлява. Това обаче се дължеше на заклинание, което те караше да си мислиш така. Сега магия нямаше, пред мен бе реалността.