Читать «В плен на магията» онлайн - страница 47

Той само сви рамене, макар че в очите му гореше същото чувство, което препускаше и в моите вени.

— Ами в Италия взе да ми доскучава. Реших, че няма да е зле да проверя как я карате вие, дами. Здравей, Джена — кимна за поздрав на приятелката ми.

Тя леко се напрегна. Окото бяха убили първата й приятелка, момичето, което я бе превърнало във вампир. Нормално бе да не харесва особено Арчър.

— Здравей, Арчър — отвърна все пак тя.

— Е, какво? И теб ли те обгърна златиста светлина и попадна във водовъртеж, който те докара тук? — попитах, като се стараех да не се разсейвам със странични неща (като приятното усещане, докато галеше дланта ми с пръсти).

— Хм-м? А, да — златистата светлина. А после като че ли някой се опита да сгъне тялото ми в оригами. И накрая — бам! Озовах се в „Хеката“. Да имате някаква идея какво става?

— Никаква — отговори Джена. — Срещна ли някой познат?

— Да, докато ви търсех, попаднах на Евън — магьосника, с когото бяхме в една стая. Той, ъ-ъ… не се зарадва особено на срещата.

Арчър вдигна ръка към лицето си и леко трепна. Скулата му бе подута и започваше да му излиза синина.

— Ох, ясно — казах. Бях забравила слуховете, които плъзнаха в училището след изчезването на Арчър. — Хората си мислят, че си убил Елодия. Освен това са убедени, че си се опитал да убиеш и мен, така че може би трябва да спрем да се държим за ръка.

Не съм сигурна дали той се обърка, изнерви се или беше някаква комбинация от двете, но веднага пусна дланта ми.

— Защо…

Обаче не успях да разбера какво се канеше да каже, защото точно в този миг предната врата на „Хеката“ се отвори бавно и със скърцане. Всички се обърнаха по посока на звука. Мога да се закълна, че чух стъпки. Затаих дъх и ми се прииска да не бях казвала на Арчър да пусне ръката ми.

От вътрешността на къщата се появи госпожа Касноф, облечена със същия костюм, който носеше в деня на първата ни среща. Впрочем това бе единствената прилика.

На мъждивата слънчева светлина изглеждаше състарена поне с десет години, откакто я бях видяла за последно. Разпери ръце, за да ни приветства, и забелязах, че пръстите й треперят. Полата и сакото на тъмносиния й костюм висяха на кокалестото й тяло, а върху копринената й блуза се мъдреше тъмно петно.

Най-обезпокоителна обаче бе прическата й. Тъмнорусата й някога коса, която винаги бе вдигната в сложен кок (дори мислех, че използва специални заклинания за оформянето му), сега бе напълно побеляла и разпусната. Носеше се около лицето й като паяжина.

— Ученици от „Хеката“ — извиси тя треперлив, старчески глас, — добре дошли на откриването на новия учебен срок.

Глава 14

— О, Боже! — измърмори Джена едновременно с мен (въпреки че моето възклицание бе далеч по-нецензурно, а думите на Арчър по-добре изобщо да не споменавам).

Някой от тълпата — май беше Тейлър извика:

— Ама училището е затворено! Всички твърдят… — и млъкна, без да довърши.

Разнесе се ясният, звънък глас на една от феите:

— Нямате право да ни призовавате тук! Феите вече не са в съюз с останалите магически същества. От името на Сийли Корт настоявам да ни изпратите у дома!