Читать «В плен на магията» онлайн - страница 43

— Наистина ли искаш да го направиш?

— Кал може и да успее да влезе. А може би не. Така или иначе, нищо няма да постигнем, ако продължаваме да висим тук, в пущинака. Без да се обиждате — подхвърлих на Айслин, която само махна с ръка.

Дълго време баща ми само се взираше в очите ми. Най-накрая кимна уморено и каза:

— Права си. Как обаче ще стигнем дотам? Итинерисът е твърде опасен за теб, а за хората може да е смъртоносен — уточни той и посочи към мама.

— Аз ще се погрижа за самолетната компания както предния път — каза Кал.

Финли и Айслин го погледнаха въпросително и баща ми обясни:

— Кал ни измагьоса билети и фалшиви документи, с които се измъкнахме от Англия. Това не е най-благородното приложение на магията, но определено си има предимства.

— Съгласна съм — заяви Айслин. — В такъв случай, момичета, отивайте да си съберете багажа. А ти, Финли, първо зареди с газ пикапа. До най-близкото летище има доста път.

Огледах стаята и събраните в нея хора — моето семейство — и ме обзе възбуда. Да, това може би щеше да влезе в историята като най-глупавото нещо, което съм правила през живота си; обаче толкова се радвах, че имаме план, че изобщо не ми пукаше дали е добър. А ако мога да съдя по израженията на останалите, и те се чувстваха по същия начин. Е, е изключение на Торин, който ни наблюдаваше отегчено.

Тръгнах след Финли и Изи към горния етаж. Почти бях стигнала края на стълбището и площадката пред стаята си, когато изведнъж ме заслепи ярка светлина. Първо си помислих, че идва от прозореца в коридора, и вдигнах ръка, за да закрия очи. Едва тогава осъзнах, че светлината всъщност идва от дланта ми. От нея бликаше силно златното сияние, което се плъзна нагоре по ръката ми, а после се спусна по гърдите ми. Изи се обърна и зяпна. Посегна към ръкава ми, но пръстите й минаха през него и ръката ми изчезна.

Златните нишки сега се движеха по-бързо, пълзяха по тялото ми като змии. Наблюдавах как краката ми стават прозрачни, след което изчезват напълно.

Всичко стана толкова бързо, че нямах време дори да се паникьосам. В състояние бях единствено да стоя и да гледам надолу към майка си, която тичешком се качваше по стълбите и крещеше името ми.

— Мамо! — оформих с устни, но от тях не излезе нито звук.

По коридора към нас тичаше още някой и си помислих, че сигурно е баща ми. После обаче сиянието покри и очите ми и вече не виждах нищо. Обзе ме ужасно странно усещане — сякаш някой усукваше тялото ми и го дърпаше, като че ли искаше да ме обърне с хастара навън. Освен това се движех нанякъде с такава замайваща скорост, че всяка кост в тялото ми тракаше и протестираше. Все едно ме бе грабнало торнадо и сега се въртях във вихъра му.

А след това, пак така внезапно, всичко свърши.

Стоях права (което само по себе си бе истинско чудо, имайки предвид колко силно треперех). Въздухът нахлуваше и излизаше от дробовете ми на силни болезнени хрипове и се наложи да съсредоточа поглед в краката си и да си припомня как се диша нормално, а не като болен от астма морж. В крайна сметка успях донякъде, но все още имах проблем с очите. Много добре си спомням, че си бях обула старите бели маратонки, но в момента краката ми бяха черни и… Чакайте малко, това чорапи до коленете ли са?!