Читать «В плен на магията» онлайн - страница 42

— А пък те са на острова, който не можем да открием. Кълна се, че това е най-заплетената загадка на света!

— А може би има и друг начин — предположи Финли. — Сред познатите ви няма ли някоя вещица или магьосник, които да могат да възстановят силите на Софи?

— Може би — отвърна баща ми, но го познавах достатъчно добре и бях наясно, че неговото „може би“ всъщност означава „няма начин!“.

— Не може ли някой просто да произнесе заклинанието? — зачудих се аз.

Знаех, че се хващам за сламка, но дори да съществуваше най-малката възможност да си върна способностите, щях да се възползвам от нея.

— Не — поклати глава баща ми. — Това конкретно заклинание е било втъкано в хартията с кръвна магия. Трябва да се докосне страницата, иначе думите нямат такава сила.

— Моята магия може и да не е тъмна, но е доста силна — каза Кал. — Ако отидем в Ирландия, какъв е шансът да успея да вляза?

Баща ми леко се почеса по тила, докато обмисляше въпроса му.

— Предполагам, че е възможно, но рискът…

— Трябва да предприемем нещо — тихо отсече Кал. — Предпочитам да поема риска и да се опитам да проникна на Лох Балах, отколкото да чакам тук.

— Момчето е право — намеси се Торин, макар че той и Кал вероятно бяха на почти еднаква възраст (е, плюс-минус петстотин години, но кой ги брои). — При това, колкото по-скоро, толкова по-добре. Може да се каже, че в момента цари затишие, но нещо се приближава. Усещам…

— Смущение в Силата? — прекъснах го необмислено.

Торин се намръщи:

— Предполагам, че си правиш шега с мен, макар този израз да не ми е познат. Както и да е. Истината е, че се надигат могъщи тъмни сили. Колкото сте по-подготвени, толкова по-добре за вас.

— Тогава да вървим — казах.

— А може би няма да е зле да разгледаме и някои други възможности, преди да се понесем към Ирландия — предложи баща ми и бутна очилата си нагоре. — Софи, ти все пак преживя голямо изпитание…

— Ще спя в самолета. Виж, изправени сме пред опасността насреща ни да излезе истинска армия от демони. За вас ме знам, но мен тези думи ме ужасяват почти колкото „вадене на зъб“ и „училище в събота“. Вече изоставаме с три седмици. Нямаме време просто да си седим тук, да обмисляме възможности, да четем прашасали книги и да слушаме още некадърни предсказания от тоя идиот — занареждах аз и посочих Торин.

Той ми отвърна с жест, който вероятно бе старовремският еквивалент на среден пръст.

— Е, да — продължих. — Тази идея може би е глупава, но ако някой от нас има дори минимален шанс да проникне в Подземния свят, трябва да се възползваме от него.

— Добре, така ми харесваш — заяви Финли и ми се усмихна широко. После погледна баща ми: — Тя е права. Ако не измислим как да спрем вещиците Касноф, трябва поне да сме в състояние да се защитаваме от тях. А единственият начин за това е да отидем до Лох Балах и да вземем оттам поне вагон демонично стъкло.

Баща ми въздъхна и се отпусна на един от столовете край масата.

— Невъзможна мисия — измърмори той.

— Да имаш други идеи? — попита го Айслин.

Той отметна глава назад, сякаш отговорът щеше изведнъж да се появи на тавана. После впери поглед в мен: