Читать «В плен на магията» онлайн - страница 44

Примигнах. В къщата на Бранник носех дънки, а в момента от коленете нагоре виждах надиплено нещо на черни, сини и зелени карета.

Вдигнах поглед и вече дори не се задъхвах. Просто изобщо не дишах.

Сградата изглеждаше още по-занемарена, отколкото я помнех; буйните папратови растения от двете страни на входната врата бяха загинали. Верандата отпред, която преди бе просто хлътнала, сега бе загрозена от грамадна зейнала дупка. И макар да бе август, дъбовете вече не хвърляха сянка в двора, защото по клоните им нямаше нито едно листо.

Нямах представа нито как съм се озовала тук, нито защо. Бях сигурна само в едно: отново бях в „Хеката“.

Втора част

— Но аз не искам да ида при побъркани — забеляза Алиса.

— А! Не може иначе — рече Котака. — Ние всички сме побъркани.

„Алиса в страната на чудесата“

Глава 13

Оказа се, че не съм сама на ливадата пред училището. Заобиколена бях от множество деца — може би над сто — които изглеждаха толкова уплашени и разтърсени, колкото и аз. На няколко крачки от мен бе застанала Тейлър, тъмнокосата зооморфка, с която може да се каже, че се бях сприятелила. Тя също ме забеляза и попита объркано:

— Хей, Софи! Откъде се появи?

После погледна надолу и се сепна при вида на училищната си униформа.

— А откъде дойдох аз? — добави по-скоро на себе си.

— Нямам идея.

Групата ученици край нас започна да шуми разтревожено и усетих, че объркването им заплашва да се превърне в паника. Съвсем близо две феи — реших, че са Навзикая и Шивайн — се прегърнаха. От крилете им се стичаха ярки сълзи.

Докато вървях през тълпата, долавях откъслечни разтвори. Много хора споменаваха „златиста светлина“ и „сграбчи ме от нищото“. Следователно, каквото и да се бе случило с мен, явно важеше за всички тук.

През последните няколко месеца бях преживяла какво ли не, но това бе напълно различно. Спрях и застанах като истукан в средата на поляната пред „Хеката“, облечена в училищната си униформа и заобиколена от бившите си съученици. Нямах представа какво да правя. С Бранник най-после бяхме изработили план — да отидем в Ирландия, до Лох Балах. Да се сдобием с куп демонично стъкло.

А да се озова обратно на остров Грималкин посредством някаква магическа телепортация — на място, което беше изчезнало, по дяволите! — въобще не влизаше в плана.

Завъртях се на пети и потърсих и други познати лица. Цялата местност бе обгърната от плътна мъгла и отвъд дъбовете, строени край алеята, не се виждаше нищо. Над главите ни белият диск на слънцето бе скрит зад сиви облаци.

Все още объркана, поех към къщата.

— Софи!

Обърнах се. Розовият кичур в косата й бе изсветлял, лицето й бе ужасно бледо, но това си беше Джена, която ми се усмихваше треперливо.

— Ето къде си била! — възкликна тя, сякаш раздялата ни бе траяла само няколко минути, а не няколко седмици.