Читать «В плен на магията» онлайн - страница 36

— Той сигурно е добре, Софи — измърмори. — Окото вероятно са го измъкнали оттам.

Стиснах очи.

— Зная прошепнах. — Не е заради това. Тоест… има и друго. Всичко… всичко е такава ужасна каша, Кал!

Той ме прегърна по-силно.

— Знам. Сега, когато и Грималкин го няма… — Пое си дълбоко въздух, но не добави нищо повече.

Дори не се бях замисляла за това. Кал наистина много обичаше острова. Спомням си какво ми каза, докато бяхме и Торн — че възприема Грималкин като свой дом. Аз бях свикнала никъде да не пускам корени, но Кал бе живял в „Хеката“ от навършването на тринайсетата си година. Отдръпнах се, за да го погледна в очите.

— Съжалявам — казах. — За всичко.

На лицето му бяха изписани чувствата, които аз самата изпитвах. Объркването, безпомощността, самотата. Предполагам, че именно последното ме накара да се повдигна на пръсти и лекичко да допра устни до неговите. Всъщност не смятах да го целувам, просто исках да му покажа благодарността и съчувствието си; но когато понечих да се отдръпна, Кал обгърна с длан бузата ми, натискът на устните му се увеличи и ме зацелува съвсем истински.

А аз му отвърнах, и то не на шега. Впих пръсти в тениската му. За около минута се чувствах добре. Хубаво де — не беше добре. Беше страхотно. Все едно бях в безопасност в топлата му сигурна прегръдка.

А после изведнъж трепнах и се дръпнах назад с пламнало лице.

— Божичко, сега ще съжалявам и за това! — казах и му обърнах гръб, като триех бузите си с треперещи ръце.

Преди само ми се бе сторило, че атмосферата в палатката е напрегната. В момента човек буквално можеше да я реже с нож. Зад мен Кал въздъхна дълбоко.

— Не, аз съжалявам — промълви. — И двамата сме… просто се намираме в странно положение.

Извърнах се отново към него и му се усмихнах несигурно.

— И в буквален, и в преносен смисъл — съгласих се и посочих вътрешността на палатката.

Кал отвърна на усмивката ми, макар и съвсем леко.

— Май трябва да тръгваш. Виж как е баща ти. Може да поговорим утре, когато не сме толкова… — Не довърши, а само сви рамене.

— Точно така. Утре.

Докато се измъквах от палатката, усещах погледа му, прикован в гърба ми. Затичах се към къщата, но чувството не изчезваше. Струваше ми се, че между плешките ми гори огън.

Целунах Кал! Отново. И то истинска целувка.

Думите се повтаряха в ума ми в такт със стъпките. Не бях сигурна защо точно се свива стомахът ми — дали от това или от замайване. Когато отворих задната врата, ръцете ми още трепереха. Къщата бе потънала в необичайна тишина. Промъкнах се крадешком до всекидневната. Баща ми се бе отпуснал на дивана със затворени очи. Дишането му бе повърхностно и слабо. Мама седеше на пода до него, а при краката й бе поставена чаша, от която излизаше пара. Гледаше баща ми със странно изражение — тъга, уплаха… но и още нещо. Протегна ръка и съвсем леко проследи липаците плетеници по кожата му.

Измъкнах се, преди да ме е забелязала.

Тръгнах да се качвам нагоре по стълбите, разтреперана и обзета от усещане за пустота. Понякога ми се струва, че кората имат граница на чувствата, които могат да изпитват наведнъж… аз определено бях достигнала своята. Татко и Кал се бяха появили, бях целунала Кал…