Читать «В плен на магията» онлайн - страница 37

Притиснах длани към очите си и дълбоко, макар и треперливо, си поех дъх. Да. Определено ми стигаше за тази вечер.

После обаче отворих вратата на спалнята си и забелязах меката призрачна светлина вътре. Простенах.

— Не и тази нощ, Елодия — изсумтях. — Изобщо не съм в настроение.

Обаче думите заседнаха на гърлото ми, защото духът в средата на стаята не беше Елодия…

Беше Арчър.

Глава 11

— О, супер! Получи се — заяви Арчър и на призрачното му лице се изписа облекчение.

За разлика от този на Елодия, гласът му се чуваше ясно и звънко и ми бе така болезнено познат, че сърцето ми се сви.

Стоях като вкаменена, опряла гръб на вратата. В този миг забелязах леката му усмивка, макар той да бе полупрозрачен.

— Ъ-ъ, Мерсер? Нали си даваш сметка, че не сме се виждали от близо месец? Очаквах нещо от рода на: „О, Крос, любов моя, пламък мой, толкова копнях да те…“

— Ти си мъртъв — изтърсих аз и притиснах ръка към корема си. — Призрак си, а си мислиш за…

Веселието на мига изчезна от лицето му. Арчър вдигна и двете си ръце във въздуха:

— Хей, чакай малко! Не съм мъртъв, кълна се!

Сърцето ми все още биеше лудо.

— Щом не си мъртъв, какъв си тогава?

Той сякаш се смути (колкото и невероятно да изглежда). Бръкна под тениската си и измъкна нещо като амулет, окачен на тънка сребърна верижка.

— Това е камък предавател. Излъчва образа ти и се появяваш като холограма… или нещо подобно. Нали се сещаш? Помогни ми, Софи-Уан Кеноби, ти си единствената ми надежда!

— И него ли открадна от мазето на „Хеката“?

Арчър бе отмъкнал множество полезни магически дреболии, докато бяхме наказани да подреждаме мазето.

— Не — обидено отвърна той. — Намерих го в… ъ-ъ, един магазин. За разни магически джунджу… Добре де, добре. Наистина го отмъкнах от мазето.

Втурнах се през стаята и забих юмрук в слънчевия му сплит. Е, той мина през него, но въпреки това изпитах удовлетворение.

— Тъпанар такъв! — извиках и замахнах към главата му. — Уплаши ме до смърт! Кал смяташе, че от Окото са те отвели, и реших, че са разбрали за нас, че сме работили заедно… и са те убили, арогантен нещаст…

— Съжалявам! — извика той в отговор и започна да размахва прозрачните си ръце. — Мислех, че ще схванеш веднага, че щом можеш да ме чуеш, значи не съм призрак. Не исках да те плаша, но наистина не съм мъртъв! Сега ще спреш ли да ме удряш, ако обичаш?

Престанах да го налагам.

— Усещаш ли болка?

— Не, ама не е особено приятно да гледам как юмрукът ти лети към лицето ми.

Намирахме се на сантиметри един от друг.

— Не си мъртъв — казах аз, като отпуснах ръце.

— Ни най-малко — увери ме той.

А после се усмихна — широко, щастливо и искрено — а мен бузите започнаха да ме болят и едва тогава осъзнах, че и аз се хиля.

— А това с холограмата значи ли, че…

— Че съм безплътен, да. Което е много гадно, защото в момента има цял куп плътски неща, които бих искал да направим.

Спрях очи върху устните му и бузите ми пламнаха. После обаче си спомних, че само допреди десет минути бях в обятията на друг… целувах се с друг.