Читать «В плен на магията» онлайн - страница 35

— Леле! — изненадах се аз. — Това не са палатки, а по-скоро бараки. Или кръстоска между двете, като бебета на палатка и барака. „Барлатки“. Ха-ха.

Шегата не се оказа сполучлива. Поначало беше глупава, а и аз не вложих хумор в нея. Въпреки това Арчър щеше да се разсмее, помислих си и отново ме връхлетя болка, от която ми секна дъхът.

Кал не отвърна нищо.

— Избери си, която искаш — продължих аз. — Всичките са празни.

Все така, без да ме поглежда, Кал тръгна към онази, която бе точно пред нас. Отметна платнището, което служеше за врата, и влезе. Когато се сетих, че може би е трябвало просто да му подам фенера, вместо да вървя след него, той вече бе вътре.

Изкачих стъпалата и се шмугнах под платнената врата.

— Леле! — споделих на гърба му. — Не са като стаите ни в абатство Тори, а?

Мебелировката бе съвсем оскъдна. На протрития дървен под бяха разположени сгъваема маса и ниско походно легло като онези в приземната част на къщата. То за други мебели нямаше и място. Стаичката бе миниатюрна и усетих, че ме обхваща клаустрофобия.

Оставих фенера на масата. Искаше ми се светлината му да е по-силна, защото в момента едва различавах чертите на Кал в полумрака. Пъхнах ръце в джобовете си и въздъхнах дълбоко. Кал седна на леглото, което проскърца под тежестта му. Той подпря лакти на коленете си и стисна длани пред себе си, но продължи да мълчи.

Ей — произнесох аз прекалено високо и нервно, — ако си гладен или, ъ-ъ, искаш нещо, мога да проверя какво има в кухнята. Човек сигурно зверски огладнява, докато бяга да си спаси кожата… особено ако влачи със себе си останал без магически сили демон.

Още щом го казах, ми се прииска да си прехапя езика.

— Не съм гладен — отвърна той тихо.

— Чудесно — заявих. — Тогава ще те оставя да се наспиш на спокойствие.

С пламнали бузи се насочих към изхода.

Той обаче не ми позволи да си тръгна така.

— Мислих за теб. Всеки ден.

Застинах на прага, стиснала платнището.

— Три седмици са много дълго време, когато всяка минута се чудиш къде е някой — продължи Кал с дрезгав глас. — Не спрях да се питам дали не съм сбъркал, като те пратих при Бранник.

Обърнах се. Искаше ми се да се пошегувам, да кажа нещо остроумно и саркастично — каквото и да било, само да разсея напрежението. Вместо това изтърсих:

— И аз си мислих за теб.

Кал рязко вдигна очи, а аз срещнах погледа му.

— Кал, ти… спаси живота на баща ми. Опита се да измъкнеш Арчър. — Болка стягаше гърдите ми, докато произнасях думите, но се насилих да продължа. — Стореното от теб има огромно значение, дори не мога да го опиша. Едно „благодаря“ просто не стига, разбираш ли? Не мисля, че съществува начин някога да ти се отпла…

Той рязко се изправи и изведнъж се озовах в прегръдките му с притиснато към гърдите му лице. Миризмата му бе пощата и приятна и очите ми се напълниха със сълзи. Обвих кръста му с ръце и го придърпах по-близо. Той леко погали косата ми.