Читать «В плен на магията» онлайн - страница 38

Отдръпнах се рязко с надеждата, че не е забелязал и разгадал изражението ми, и отидох да седна на леглото.

— Добре, а къде все пак беше? — попитах и свих крака пред себе си.

Въпреки безплътността му ясно забелязах вината, която за миг се изписа на лицето му.

— В Рим — обясни. — Или, ако искаш да съм по-точен, криех се в килера на една вила в покрайнините на Рим.

Не се учудих особено, че е бил с Окото. В крайна сметка не беше ли това най-добрата му възможност да се измъкне от горящото абатство Торн?

— Защо направи такава физиономия? — запита Арчър.

Притиснах по-силно колене към гърдите си.

— Каква физиономия?

— Все едно ти иде да повърнеш или да се разплачеш. А може би и двете едновременно.

Уф, наистина е ужасно лицето ти да те издава толкова лесно!

— Просто тая вечер беше направо… откачена. Впрочем същото може да се каже и за последните няколко седмици като цяло.

Нямах представа с колко време разполагаме, затова му разказах съвсем накратко случилото се, след като избягах от Торн. Той ме изслуша мълчаливо и се изненада единствено при новината, че майка ми е Бранник.

— Да, затова сега сме тук — завърших. — Сближаваме се с Бранник. А днеска се появи и баща ми заедно с, ъ-ъ… с Кал. А ето те и теб. Въобще денят бе изпълнен със събития.

— Как са те намерили баща ти и Кал? Опитвам се да те открия с магия за проследяване, откакто напуснах Тори, но едва днес успях.

Кал ми каза да дойда при Бранник с Итинериса. Просто са се надявали, че съм тук. Това е сигурно първият път, когато късметът ми проработва от… ами от години.

Арчър се усмихна, но после очертанията на тялото му да почнаха да трепкат и той ту изчезваше, ту се появяваше отново.

— По дяволите! — измърмори и почука по камъка на врата си. — Добре, явно не ми остава много време, затова ще бъда съвсем кратък. Окото знаят единствено, че Касноф са изчезнали. Не са чували за други нападения на демони, но определено нещо се мъти. Просто не знаят какво.

— И баща ми каза същото.

— Издирваме Касноф, но засега нямаме успех. Въртим се в кръг.

— Тук е същото — казах. — А… а сега какво, Крос? С Окото ли ще останеш?

Арчър хвърли поглед през рамо към нещо зад гърба си.

— Не знам — отвърна, обръщайки се отново към мен. — Не че имам къде другаде да отида.

— Можеш да дойдеш тук.

Той се усмихна и протегна към мен призрачната си ръка. Притиснах пръсти към неговите, макар в действителност да не можех да го докосна.

— Иска ми се да бе възможно — промълви. — Само че напоследък ме следят много внимателно. Вероятно ще съм в по-голяма безопасност, ако остана тук. Май е най-добре известно време да играя по правилата и да се държа, както очакват от мен.

Вгледах се в сплетените ни ръце.

— Ще те видя ли отново?

— Може да си сигурна в това! — заяви Арчър. — Не ти ли обещах следващия път да се целуваме в замък?

Засмях се тихичко и отдръпнах ръка.

— Така е. Както и да ме водиш на срещи. На истински срещи, без мечове, таласъми и непрекъснато оглеждане през рамо.

— Добре, имаме сделка — каза той. — Веднага щом спасим света от нашествието на демоните, ти и аз отиваме в най-близката кръчма.