Читать «В плен на магията» онлайн - страница 33

— А тя каза ли нещо за демони на въпросната среща? — попитах Кал.

— Не, нищо конкретно. Заяви само, че двете със сестра и имат план как да се отърват от Бранник и Окото веднъж завинаги.

— А като заговорихме за това… — намеси се татко. — Софи, случайно да си влизала във връзка с Арчър Крос?

Всички погледи в стаята се насочиха към мен. Изпитах неистово желание да си покрия лицето — добре знаех, че чувствата ми са изписани толкова ясно, все едно съм ги споделила на глас.

— Не. Смятах, че вероятно… — Обърнах се към Кал. — Видя ли го? Когато влезе в абатство Торн да измъкнеш татко?

Не че очаквах Кал да отвърне „Да, видях го. Всъщност оттогава го разнасям в джоба си“. Въпреки това ме заболя буквално физически, когато Кал срещна очите ми и отговори:

— Когато се добрах до килията, баща ти беше сам в нея.

Ти си късметлийка, напомних си. Баща ти е тук. Както и Кал. А и Джена е в безопасност. Какви са шансовете да си върнеш всички?

— Вратата на килията бе разбита — продължи Кал, — затова с баща ти предположихме, че от Окото са го отвели.

— Нищо ли не помниш? — попитах татко.

— Страхувам се, че в онзи момент съм бил в безсъзнание — поклати той печално глава.

Напъхах ръце в джобовете си и отбелязах:

— Сигурна съм, че сте прави. Най-вероятно е с Окото.

А пък те или го държаха като личния си магьосник, или бяха разбрали, че двамата сме действали заедно, и го бяха убили. Каквато и да бе истината, него го нямаше.

Тази мисъл бе така болезнена и така изцяло ангажира ума ми, че ми трябваше близо минута да осъзная, че баща ми все още говори:

— … със сигурност не е единственият изчезнал.

Айслин стоеше на прага със скръстени на гърдите ръце.

— Така, значи Крос го няма, както и двете Касноф — изброи ги тя, като след всяко име присвиваше един от пръстите си. — А също и демоните им.

— И остров Грималкин — добави Кал толкова тихо, че в първия момент реших, че не съм го чула правилно.

— Чакай… какво?! — възкликнах аз.

— „Хеката“ и островът са изчезнали — повтори баща ми.

— Че това възможно ли е изобщо? — зачуди се майка ми.

Татко я погледна и отново между тях сякаш припламна нещо.

— Никой не знае — най-накрая отвърна той. — Но няколко дни след пожара в абатство Торн целият остров сякаш се изпари, разтвори се във въздуха. В един миг бе там, а после на негово място имаше само вода. Аз лично не вярвам, че е изчезнал. Касноф сигурно са го скрили с магия, макар да не зная защо.

— Мислиш, че са там? — попитах и си припомних предчувствието си от деня, когато заедно с Кал и Джена напуснахме „Хеката“: че повече няма да се върнем там заедно. Оттогава все още ме побиваха тръпки.

— Ами има логика — обясни татко. — Нали именно на остров Грималкин създават демони. Анастасия живее там от години. Не мога да си представя просто да го изоставят, освен това…

Гласът на баща ми заглъхна и той потри очи с опакото на дланта си. Тръгна към дивана, но се спъна. Майка ми скочи и го подхвана под мишницата, а Кал го пое от другата страна. Помогнаха му отново да седне и Кал подхвърли: