Читать «В плен на магията» онлайн - страница 29

— О, наистина те харесвам — заяви накрая и изтри сълзите, които бяха избили в очите му. — Всички тия кръвожадни жени воини са толкова сериозни! Приятно е в къщата да има човек, владеещ истинското остроумие!

— Добре, добре. Знаеш ли къде са документите за училището, или не?

Той се наведе напред и посочи под масата. В огледалото съзрях кашон, бутнат навътре сред сенките. Нищо чудно, че го бях пропуснала.

Аз изтеглих кашона, а Торин попита:

— Само за това ли ти бе нужна помощта ми, София?

Изгледах го намръщено:

— Снощи много ясно показа, че си падаш по кодираните съобщения. А точно в момента нямам желание да разгадавам загадки.

Той мълчеше, докато проверявах съдържанието на кашона. Измъкнах два големи кафяви плика, на които бе надраскано „Касноф“. Имаше и три отделни папки с надписи „Хеката“. Извадих и тях.

— Беше заседнала в пустото пространство — каза изведнъж Торин.

Толкова бях погълната от първата папка за Касноф, че отначало изобщо не го чух. Когато все пак схванах, че е казал нещо, само го погледнах и изтърсих:

— Какво?

— Трите седмици, които ти се губят. Попаднала бе в пустошта между измеренията. Такъв е механизмът на Итинериса. Той пътува през и покрай измеренията. Почти никога не възникват проблеми. Ти обаче заседна, вероятно заради същността си. Или може би заради това, което не си.

Аз продължих да го гледам, без да схващам за какво говори.

— Вече не си демон, поне не изцяло. Само че не си и човек. — Торин подпря брадичка върху дланта си и на малкия му пръст проблесна пръстен с едър рубин. — Итинерисът не е успял да те определи, затова те е задържал за известно време. Всъщност имаш късмет, че в крайна сметка е решил да те пусне.

Думите му ме притесниха.

— Добре — казах накрая. — Това е наистина… ъ-ъ… ужасно. Но благодаря, че ми каза.

— За нищо — сви той рамене.

Заех се отново с папката. Стигнала бях до една снимка на госпожа Касноф и сестра й Лара. Тук бяха съвсем млади, на не повече от двайсет години. До тях бе седнал мъж с черна, зализана назад коса и мустаци, оформени внимателно като някоя от сложните прически на госпожа Касноф. Предположих, че това е бащата, Алексей Касноф.

— Знаеш ли, аз всъщност виждам и други неща, не само бъдещето и миналото.

— Така ли? — попитах, без да спирам да разгръщам страниците. — Виждаш и настоящето? Че това и аз мога да го правя! Сега, например, усещам, че се намирам в разхвърляна стая заедно с един пълен тъпанар. Това си ти, впрочем.

Нямаше нужда да вдигам поглед, защото гримасата му се предаде и на тона:

— Не. В определени случаи успявам да видя… алтернативно бъдеще. Да, може да се нарече така.

— И какво значи?

— Времето не е неизменно, София, Всяко решение може да ни поведе по различна пътека. Затова понякога виждам повече от една възможности. Например видението, за което разказах на леля ти — че именно ти ще спреш вещиците Касноф и армията им от демони. И наистина видях това бъдеще. То обаче не е единственото, което може да се сбъдне за теб.

Искаше ми се да го пренебрегна, но не успях. Почти против волята си оставих настрани папката и се обърнах към огледалото: