Читать «В плен на магията» онлайн - страница 28

Когато стигнахме къщата, Изи и Финли бяха навън и изпълняваха домакинските си задължения — в браннишки вариант. Изи пренареждаше мишените на тренировъчната площадка (аз все още я наричах „двора на нинджите“, с което карах Изи да се залива от смях). Финли пък бе в плевнята до площадката и точеше ножове.

— Можеш да й помогнеш — предложи Айслин, веднага щом я открих.

Беше в подземието и сменяше чаршафите на походните легла там. Зачудих се защо ли си прави труда, но реших да не питам.

— Ако не е проблем, по-добре да не пробвам. Не съм много добра с ножовете — казах й. — Няма ли някаква друга работа за мен? Нещо не така… смъртоносно?

Айслин пъхна една възглавница в калъфка, сви рамене и отвърна:

— Можеш да идеш във военната зала и да прегледаш материалите, които сме събрали за „Хеката“ и Касноф. Да провериш дали всичко е точно и дали не сме пропуснали нещо.

А, да. Документи. Книги. Никакви предмети с остри ръбове. Идеално.

— Отивам. Благодаря.

Тръгнах нагоре по стълбите, но след мъничко спрях:

— А, да. И, ъ-ъ-ъ… Благодаря, че ми позволи да остана тук. След всичко, което сте преживели заради мен.

Тя само ме изгледа неразбиращо, затова побързах да обясня:

— Финли ми разказа какво се е случило с останалите Бранник. Каза, че не биха загинали, ако ти си била водачката.

Стоях в горната част на стълбището, обгърната от неловка тишина, докато Айслин внимателно се вглеждаше в мен. Имаше същите очи като майка ми и затова се чувствах още по-странно по време на съсредоточения й оглед. Накрая обаче тя каза единствено:

— Ти си част от семейството.

На това нямаше какво да отвърна. Кимнах леко и продължих към горния стаж.

Военната зала не бе станала по-подредена или по-малко депресираща от вчера насам. Десетина минути рових из документите на масата и в големите тежки кашони на пода, но не намерих материалите, свързани с „Хеката“. Изнервена, въздъхнах дълбоко.

— Проблем ли има? — измърка вече познат копринен глас.

Пренебрегнах Торин и се насочих към купчината бележници, струпани до кушетката.

— Съжалявам за онова, което казах по адрес на баща ти сутринта — извини се той. — Беше подло и нехарактерно за мен.

Продължих да не му обръщам внимание.

— Пленничеството в това огледало е изключително изнервящо. От време на време си го изкарвам на околните. Извинявам се още веднъж. А сега, ако желаеш, мога да ти помогна в търсенето.

С пълното съзнание, че вероятно ще съжалявам за решението си, прекосих стаята и отметнах платнището. Както и предния път, той седеше по турски на масата и ми се усмихваше.

— Огледалце, огледалце на стената — започнах аз (всъщност казах нещо доста по-грубо, но на вас ще ви го спестя), — къде са материалите за „Хеката“?

Торин се смя дълго и звучно на въпроса ми, а аз забелязах, че зъбите му са леко криви. Всъщност, той беше от шестнайсети век… вероятно имаше късмет, че изобщо са му останали зъби.