Читать «В плен на магията» онлайн - страница 27

Отишла в Англия с надеждата да научи нещо повече за историята на Бранник. Да провери дали не може да е полезна на семейството си, без да се налага да убива.

— Тогава си срещнала татко — прошепнах меко аз и отново се зачудих къде ли е той в момента. И как ли се чувства.

Ако все още е жив.

— Да — отвърна простичко тя.

— Знаеше ли какъв е?

— Не — отговори със задавен от сълзи глас. — Онова, което ти разказах за запознанството ни, беше самата истина. Двамата бяхме в Националната библиотека, търсехме една и съща книга за историята на вещерството.

Разсмях се безсилно:

— Това би трябвало да ти подскаже нещо.

— Сигурно е така — съгласи се тя. — Отидох до масата, на която бе седнал, и го помолих да я взема за малко…

Въздъхна и замълча.

— Беше такова клише! Той ми подаде книгата, пръстите ни се докоснаха… и това бе достатъчно. От този миг бях изгубена.

Припомних си първия път, когато видях Арчър, облегнат на едно дърво в двора на „Хеката“.

— Чувството ми е познато — измърморих.

— Бяхме заедно в продължение на близо година. Но един ден се събудих и го заварих да измагьосва закуската — материализираше я от въздуха. Изкара ми ангелите.

— А как си живяла с него цяла година, без да разбереш какъв е? Изи надуши, че не съм обикновен човек за около пет секунди.

Майка ми отметна косата си назад и обясни:

— Защото е Изи. Не всички Бранник имат еднакви способности. Аз, например, не мога да усещам присъствието на магически същества като нея. Както и да е. Когато осъзнах, че съм живяла с въплъщението на всичко, срещу което би трябвало да се боря, направо…

— Направо откачи? — подсказах й.

— Напълно — потвърди тя. — А после научих, че съм бременна и… Е, останалото го знаеш. Непрекъснатото местене и криенето.

— Само че не си се криела от татко. — Най-после и последното парче от пъзела си дойде на мястото. — В абатство Торн татко спомена, че си имала причина винаги да си в движение.

Беше споделил и друго — че все още обича майка ми. Искаше ми се да й го спомена, но нещо ме спря. Може би защото се надявах, че баща ми ще успее сам да й го каже.

— Нямах представа как ще реагира семейството ми на новината, че ще родя дете от магьосник, което ще наследи силите му. При това не просто магьосник, ами демон. Сега разбирам, че може би е трябвало да им дам възможност, но тогава се страхувах. Освен това бях много млада. Божичко бях само с шест години по-голяма, отколкото си ти сега. Това е ужасяващо. — Повдигна леко рамо и бутна с него главата ми. — Моля те, недей да ме правиш баба след шест години, става ли?

Изсумтях:

— Повярвай ми, след всичките ми проблеми с момчета, сериозно обмислям да отида в манастир.

— Е, това е добра новина — отвърна по същия начин тя.

Останахме дълго на онзи дънер. Разговаряхме, провесили крака над поточето, докато слънцето се издигна високо над главите ни. Когато тръгнахме обратно към базата, вече се чувствах малко по-добре. Е, не че животът ми внезапно се бе превърнал в застлана с рози пътека, но поне бях получила някои отговори.