Читать «В плен на магията» онлайн - страница 26

— Знаеш ли, ако ме пуснеш от проклетото огледало, сам ще ида да намеря Джеймс. Стига, разбира се, да не е изгорял по време на пожара.

Стиснах ръцете си в юмруци и го нарекох с дума, която никога не бях използвала пред майка си. Тя обаче не се възмути особено, всъщност каза:

— Да, и аз така мисля — и с почти незабележимо движение на китката си покри огледалото с платнището.

— В повечето случаи е безполезен — обясни ми, като потриваше тила си. Бръчките край устата й се бяха вдълбали още повече и ясно показваха безпокойството й. — Айслин трябваше да се отърве от него преди години.

— Чух те! — извика Торин с приглушен от платнището глас.

Мама сви презрително устни, после предложи:

— Искаш ли да излезем за малко навън?

Подвоумих се. Всъщност исках хубавичко да си поговоря с Торин, но и с мама имахме много неща за обсъждане. Освен това магьосникът нямаше как да избяга от огледалото.

— Добре — съгласих се.

В крайна сметка излязохме на разходка. Странно, но на дневна светлина гората край базата на Бранник изглеждаше красива и в нея нямаше нищо заплашително.

Мълчахме дълго. Майка ми проговори едва когато стигнахме до поваления дънер на голямо дърво, паднало над толкова тясна вадичка вода, че не бих могла да я нарека дори поточе:

— Някога много обичах да идвам тук и да размишлявам. Преди много години, когато бях на твоята възраст.

— Обзалагам се, че е имало за какво да мислиш.

Тя се разсмя тихичко, но в смеха й нямаше веселие. Двете седнахме върху ствола на падналото дърво. Обувките на майка ми докосваха водата, но на моите не им достигаха няколко сантиметра.

— Добре, започвай — подканих я, след като се настанихме. — Искам да чуя цялата история. Как точно си се превърнала от бебето Бранник в Грейс… О! — Обърнах се да я погледна в очите. — Мерсер всъщност е измислено, нали? В действителност се казваш Грейс Бранник.

Майка ми като че ли се засрами:

— Избягах през нощта и спрях случайно минаваща по пътя кола, която се оказа мерцедес. Шофьорът ме попита как се казвам и аз, ъ-ъ… импровизирах.

Имената са просто думи. Знам, наистина. Но да научиш, че фамилията, която си използвал цял живот, е измислена…

— Добре, а аз как да се представям тогава? — зачудих се. — Софи Атертън? Софи Бранник?

И двете ми звучаха странно. Имах чувството, че съм навлякла чужди дрехи, които не са ми по мярка.

Мама се усмихна и отмести косата от лицето ми:

— Наричай се, както на теб ти харесва.

— А-ха, добре. Значи и „Софи Бляскавата принцеса“ става, нали?

Едва тогава майка ми се разсмя истински, от сърце. Хвана ръката ми и преплете пръсти с моите. Положих глава на рамото й и известно време останахме така, докато ми разказваше историята си. Беше почти като едно време, когато ми четеше приказки преди заспиване. А и разказът й не се различаваше много от мрачните, страховити истории, които толкова обичах като дете.

— Животът тук бе… Е, ти видя как живеят Финли и Изи. Сурови условия, жестока подготовка. Обичах семейството си, но през цялото време, докато растях, трябваше само да тренирам, да се бия, да преследвам… и пак да тренирам. — Мама въздъхна и притисна буза към косата ми. — Не ми изглеждаше нормален начин на живот. Затова, когато бях на двайсет и една, се махнах. Една вечер излязох да патрулирам и просто… продължих да вървя.