Читать «В плен на магията» онлайн - страница 25

— Ние винаги сме живели тук, а останалите от семейството го използваха като сборен център. Идваха при нас за допълнителни тренировки, за стратегически съвещания и така нататък — разказа ми Изи, докато минавахме през подземието към вътрешността на къщата. В него видях няколко походни легла, покрити с еднакви сини одеяла. Над главите ни бръмчаха флуоресцентни лампи.

— Къде е баща ви? — попитах и седнах по турски на едно от леглата. — Имате баща, нали?

Изи започна да си играе с косата си:

— И той преследва свръхи, но сам. На мъжете не им е позволено да живеят с жените от фамилия Бранник. Те само идват да, ъ-ъ, да ни видят. Обикновено ни посещава веднъж на три месеца.

— Много подходящо за… за амазонки.

Тя седна до мен и започна да чопли одеялото.

— Отврат е — заяви.

Усетих, че се каня да хвана ръката й, но спрях в последната секунда.

— Благодаря ти за снимката на Джена — смених вместо това темата.

Изи се изчерви и изведнъж силно се заинтригува от ноктите си.

— Няма за какво. Като каза „розова коса“, и се сетих за тази снимка. Получихме я миналата седмица. Предположих, че е същото момиче.

— А случайно да ви се намират и други?

Изпитвах огромно облекчение, че Джена е добре, но това не намаляваше тревогата ми за татко, Кал и Арчър… нито премахваше усещането за пустота.

Изи обаче поклати глава:

— Не, тази я получихме от един приятел на мама, който се е специализирал в преследва… ъ-ъ, в следенето на вампири. — Изи наклони глава и ме изгледа изпод бретона си. — Притесняваш се за баща си, нали?

Не отговорих веднага, а когато го направих, гласът ми бе задавен:

— Да, много. Всъщност се безпокоя за много хора. Смяташ ли, че… Оня тип от огледалото, Торин. Мислиш ли, че знае къде е баща ми?

По лицето на Изи пробяга някаква сянка и тя леко се отдръпна от мен.

— Възможно е. Но и да ти каже нещо полезно, първо ще изтърси куп тъпотии, които никой не може да разбере… Само ще се объркаш. Така прави по принцип.

— Мисля, че мога да се справя с това — заявих и се изправих.

Забързано изкачих стъпалата, решена добре да си поговоря с Торин. Преди да се уверя, че любимите ми хора са в безопасност, не бях в състояние да се занимавам с Касноф или дори да мисля по въпроса.

Само че когато стигнах до военната зала, вътре бе майка ми. Облегнала се бе на голямата маса със скръстени на гърдите ръце и се взираше в Торин. Не разбрах за какво говорят, защото млъкнаха веднага, след като влязох. Не ми харесаха израженията им.

— Ъ-ъ, здрасти — подхвърлих. — Тъкмо идвах да си поговорим.

— Добре — отвърна майка ми, но аз поклатих глава.

— Не с теб. Тоест, и с теб трябва да разговарям, но първо искам да си поприказвам с него — заявих и посочих Торин.

Той ми се ухили:

— Разбира се! Макар да подозирам, че искаш да питаш за същото като майка си. Къде е Джеймс, жив ли е, възможно ли е да се свържем с него…

— Питала си го за какво?!

Майка ми хвърли мръсен поглед на Торин.

— Да. Не че имаше голяма полза. Уф, забравила бях колко ги дразнещ!

Без да спира да се усмихва, Торин отпусна брадичка върху ръката си и заяви: