Читать «Хекс Хол» онлайн - страница 3
Рейчъл Хокинс
Този път бях много внимателна. Ставах все по-добра в това.
Кевин я намери и я издърпа изпод масата.
— Фелисия! — усмихна й се той широко и цялото му лице светна. С окървавеното му чело обаче изглеждаше доста страховито. Не можех да упрекна Фелисия, задето се разкрещя ужасено.
Един от охранителите, треньорът Хенри, се притече на помощ и хвана Кевин за ръката. Но той просто се обърна и го цапардоса в лицето, от което едрият мъж полетя назад. И тогава се започна.
Хора се затичаха на всички посоки, група учители се опитваха да се доближат до Кевин, а писъците на Фелисия бяха достигнали невъзможни висоти. Единствено Райън изглеждаше непоклатим.
— Колко яко! — зарадва се той, когато две момичета си покатериха на Роувъра, за да излязат от залата. — Също като във филма „Кери“.
Кевин все още държеше ръката на Фелисия и беше паднал на колене. Не бях съвсем сигурна, заради цялата тая галиматия, но ми се струва, че й пееше. Тя вече не крещеше, а ровеше в дамската си чанта.
— О, не! — извиках аз. Затичах се към тях, но се подхлъзнах в пунша и паднах в локвата.
Фелисия извади малък червен флакон и го изпръска в лицето на Кевин. Той спря да пее и зави от болка. Пусна ръката й, за да разтърка очите си, и тя побягна.
— Всичко е наред, скъпа! — извика той след нея. — Не са ми необходими очи, за да те виждам. Виждам те с очите на сърцето си, Фелисия! Със СЪРЦЕТО СИ!
Прекрасно. Заклинанието ми беше не само прекалено силно, но и супер смотано.
Седях в локвата от пунш, докато хаосът, който сама бях създала, ескалираше. Мисис Дейвидсън, учителката ми по алгебра, крещеше с всичка сила по мобилния си телефон:
— Ами от къде да знам? Линейка? Ударна група? Просто изпратете някого!
После чух гръмогласен вик.
— Тя го направи! Софи Мерсер! — Фелисия сочеше към мен и цялото й тяло се тресеше. Въпреки всичкия шум наоколо, думите й отекнаха в залата. — Тя е… тя е… вещица!
Въздъхнах. Ох, пак се започва.
Първа глава
— Е?
Излязох от колата и се оказах насред адската августовска жега на Джорджия.
— Много е яко — промърморих и веднага намерих слънчевите си очила. Заради високата влажност косата ми изглеждаше три пъти по-обемна. Имах чувството, че се опитва да погълне очилата ми като някакво хищно тропическо растение — Винаги съм се чудила какво е да живееш в нечия уста.
Точно пред мен се издигаше „Замъкът на Хеката“, което според брошурата, която държах в изпотената си ръка, представляваше „поправително училище за младежи с необикновени прояви“.
Необикновени. Заобиколен начин да се каже „чудовища“. Точно такива бяха всички в „Хеката“.
Точно такава бях и аз.
Бях прочела брошурата най-малко четири пъти в самолета от Върмонт до Джорджия, два пъти във ферибота до остров Грималкин и още веднъж в колата, която наехме, за да стигнем до училището. Би трябвало да съм я запомнила, но аз продължавах да я стискам в ръка и да я препрочитам, все едно беше детското ми одеяло против кошмари или нещо подобно.
