Читать «Хекс Хол» онлайн - страница 6

От друга страна, феите бяха много лесни за разпознаване. Освен че бяха по-високи, изглеждаха изпълнени с достойнство и гордост. Всички до една имаха красиви лъскави коси в най-различни нюанси — от златисто до ярко виолетово.

И да не забравяме крилата.

Майка ми казва, че те използвали чара си, за да се смесват с хората. Явно владееха някакво комплексно заклинание, с което разбъркваха ума на всеки срещнат и затова ги мислеха за хора, вместо за магически крилати създания.

Зачудих се дали изпратените в „Хеката“ феи не чувстват огромно облекчение. Сигурно е трудно да правиш постоянно заклинания.

Спрях, за да наглася по-добре чантата на рамото си.

— Е поне мястото е безопасно, нали така — подхвана майка ми. — За пръв път няма да се тревожа непрестанно за теб.

Знаех, че майка ми се притеснява, защото ще съм толкова далеч от вкъщи, но също така е доволна, че съм на място, на което не рискувам да бъда разкрита. Ако си прекарал цялото си свободно време в четене на истории как хората са убивали вещиците през вековете, неизменно ще те хване параноя.

Докато се доближавахме към сградата на училището, усетих, че се потя на места, на които винаги съм смятала, че е невъзможно човек да се поти. Като например ушите. Майка ми, както винаги, беше незасегната от високата влажност. Просто е неспособна да изглежда по друг начин, освен безбожно красива. Дори когато носи обикновена тениска и дънки, всички погледи се завъртат към нея. Или може би гледат към мен как се опитвам дискретно да попия потта между гърдите си, без да изглежда сякаш сама си пускам ръце. Трудно е да се каже.

Бях заобиколена от неща, за които само съм чела в книгите. Вляво фея със синя коса и виолетови криле с ридание се притискаше към родителите си, чиито стъпала стояха на пет сантиметра от земята. Сълзите се стичаха не от очите на момичето, а от крилете й.

Скрихме се под сянката на големите дъбове с надеждата горещината да спадне с поне половин градус. Тъкмо стигнахме и се разнесе неземен вой.

С майка ми се огледахме и видяхме… нещото… да ръмжи срещу двама ядосани възрастни. Не изглеждаха уплашени, а просто раздразнени.

Върколак.

Без значение колко неща си чел за върколаците, да видиш един такъв срещу себе си е неописуемо преживяване.

Не приличаше особено нито на вълк, нито на човек. Беше по-скоро като едно огромно диво куче, застанало на задните си крака. Козината му бе къса и кестенява, а дори от това разстояние се виждаха ясно жълтите му очи. Освен това беше доста по-дребен, отколкото си представях. Всъщност не беше по-висок от мъжа, срещу когото ръмжеше.

— Стига, Джъстин — каза той.

Жената, чиято коса беше със същия цвят като козината на върколака, сложи ръката си на рамото му.