Читать «Хекс Хол» онлайн - страница 108

Магията, която Елодия ми предаде все още туптеше във вените ми, но нямах идея какво да правя с нея. Знаех, че е безсмислено да меря сили с Алис, макар да сме от един и същ вид. Тя е имала много повече време да използва силата си, а и можех да се обзаложа, че в ада е научила доста полезни трикове. Така че единственото, което имах в своя полза, бяха няколкото параграфа, прочетени в книгата за демоните, както и чистият ми неподправен гняв.

Алис продължаваше да се смее, опиянена от кръвта на Елодия.

— А сега, след като възвърнах цялата си сила, ние с теб ще бъдем непобедими, София! Нищо няма да може да се изпречи на пътя ни.

Но аз не я слушах. Гледах статуята на ангела с черен меч в ръка. Някаква черна скала.

Демонично стъкло.

В часовете по самоотбрана Ванди непрекъснато ни повтаряше, че всеки си има слабо място. Знаех кое е слабото място на Алис.

Аз.

— Счупи се! — извиках аз и с шумно изпукване мечът се строши на две.

Острието се приземи точно пред мен. Вдигнах го, макар да пронизваше ръката ми с пареща болка. Беше по-тежко отколкото съм предполагала, и се надявах, че ще успея да го вдигна достатъчно високо, за да направя каквото трябваше.

Алис се обърна към мен и ме видя с острието в ръце, но не изглеждаше уплашена, просто объркана.

— Какво правиш, София?

Стоеше на десетина крачки от мен. Знаех, че ако се затичам, ще ме размаже върху някое дърво като буболечка. Но тя беше толкова замаяна, че въобще не очакваше да я нараня. В крайна сметка нали сме семейство.

Затворих очи и се концентрирах, призовавайки всичките си сили, включително и тези на Елодия, които сега притежавах. Силен вятър се завихри около мен, толкова студен, че дъхът ми секна. Сърцето ми заби по-силно, но външно останах спокойна. Отворих очи и видях, че съм непосредствено до Алис.

Очите й се разшириха, но не от страх или изненада, а от радост.

— Ти успя! — извика тя възторжено.

— Да, успях.

После рязко вдигнах острието и й прерязах гърлото.

Тридесет и втора глава

— И така, оказа се, че съм демон — казах на Джена на другия ден.

Седяхме в стаята си или, или по-точно казано, тя седеше. Аз бях все още в леглото, където ме оставиха Кал и г-жа Касноф, след като ме намериха в гората. Кал успя да излекува повечето рани по краката ми, които сама си бях причинила с глупостта си да хукна боса. Но с ръката ми не беше толкова лесно.

Огледах се. Лявата ми ръка беше добре, но дясната имаше три огромни порезни рани на пръстите, в средата и в основата на дланта. Изглеждаха ужасно. Кал беше направил най-доброто, на което е способен, но за мен демоничното стъкло е смъртоносно и раните бяха сериозни. Най-вероятно белезите щяха да останат завинаги.

А може би просто на Кал не му бяха останали кой знае какви сили след неуспешните опити да съживи Елодия. Той и г-жа Касноф бяха пристигнали броени минути, след като отрязах главата на Алис и гледах тялото й се стопява с пръстта. Кал веднага изтича към Елодия, но всички осъзнахме, че вече е твърде късно. Кал знаеше, че не може да съживи мъртвец, но въпреки това се опита. Чак след като стана ясно, че усилията му няма да дадат резултат, той дойде и издърпа острието от ръката ми.