Читать «Хекс Хол» онлайн - страница 107

— Знаеш ли какво си мисля, София? Мисля си, че ти винаги си знаела каква съм, но не искаше да си го признаеш. Защото при положение, че аз съм демон, какво смяташ, че си ти самата?

Цялото ми тяло трепереше. Исках да закрия очи и да не чувам това, което казва. Защото беше права. Усещах, че има нещо нередно в нея от самото начало, но не исках да задавам въпроси, защото я харесвах. Харесвах силата, която ми даваше.

— Толкова дълго чаках, за да стигна до теб, София. — Сега тя изглеждаше точно както и преди, като момиче. — Когато тези жалки подобия на вещици направиха призоваващия ритуал, си проправих път през цяла орда демони, за да бъда аз призованата. Единствено с надеждата, че ще мога да те открия.

Кръвта бучеше в ушите ми, а слепоочията ми пулсираха.

— Но защо? — прошепнах през зъби.

Усмивката й беше едновременно и красива, и ужасяваща. Очите й светеха като звезди.

— Защото сме едно семейство.

Изведнъж бях хвърлена назад, гърбът ми се удари болезнено в едно дърво, а кората му одраска кожата ми през тениската. Опитах се да помръдна, но крайниците ми бяха сковани и тежки.

— Извинявам се за това — каза тя, — но не мога да те оставя да ми се пречкаш точно сега.

Тя коленичи до Елодия, а аз стоях парализирана и безпомощна. Нежна като майка, която държи в скута бебето си, Алис хвана главата на Елодия. Очите й бяха полуотворени, но като че ли не виждаше. Алис посегна с ръка към врата й и два тънки нокътя се изстреляха от пръстите й, осветени от светлината на кълбото.

Елодия едва потрепна, когато ноктите прободоха кожата й, но аз изпищях. После Алис наведе устни към раната, за да пие. Не издържах на гледката и просто затворих очи.

Не знам колко време е минало, докато си възвърна способността да се движа, но когато най-после се изправих, Алис стоеше пред мен, а Елодия лежеше до вратата на гробището, много бледа и напълно неподвижна.

Затичах се към нея, а Алис не направи дори опит да ме спре.

Коленичих и усетих влажната земя под нас. Лицето на Елодия беше студено, но очите й все още бяха полуотворени и чувах лекото й дишане.

Раните на врата й бяха зачервени и кървящи в контраст с прекомерната бледост на кожата й. Погледите ни се срещнаха и тя раздвижи устни, сякаш искаше да каже нещо.

— Съжалявам — прошепнах аз. — Съжалявам за всичко.

Тя мигна и устните й отново се раздвижиха:

— Ръка.

Помислих, че иска да стисна ръката й, затова се протегнах и взех лявата й ръка в своята.

Тя въздъхна и усетих лека вибрация, сякаш ме хвана ток.

Магията й се посипа върху мен, хладна и нежна като сняг, точно както ми го беше описала. Изведнъж ръката й се изплъзна от моята и тя застана съвсем неподвижно.

Чух Алис да се смее. Обърнах се и я видях да се върти в кръг, хванала с ръце полата си.

— Трябва да призная, че от всички подаръци, които можеше да ми направиш, тя беше най-добрият.

Бавно се изправих на крака.

— Подаръци?

Алис спря да се върти, но все още се кискаше.

— Онази вечер, когато я доведе с теб, бях сигурна, че си разбрала каква съм. Беше много мило от твоя страна да ми я доведеш и да ме спасиш от опасността да ме хванат.