Читать «Хекс Хол» онлайн - страница 105

Тя стискаше кръвния си камък толкова силно, че пръстите й бяха побелели.

— Същото се случи и в нощта, когато поръси дланите си с онази пръст. Трябваше да кажа нещо още тогава, но ти изглеждаше толкова щастлива от роклята си и аз реших, че черна магия не може да направи нещо толкова красиво.

Но аз не я слушах. Спомних си думите на г-жа Касноф, че никой не знае как Алис е станала вещица. Замислих се как тя едва говореше с мен след нападението над Частън, а после, след Анна, беше станала много по-жизнена.

Спомних си изражението на Елодия, когато Алис й даде огърлицата.

Елодия беше с нея сега.

Хвърлих огърлицата и тя се разби в ръба на бюрото ми. Черната течност се разля от пукнатината и остави прогорени следи в пода.

Не можех да повярвам каква глупачка съм била. Наивница.

— Джена, извикай г-жа Касноф и Кал. Кажи им да отидат в гората, на гробовете на Алис и Луси. Те знаят къде е това.

— А ти къде отиваш? — попита тя, но не успях да й отговоря.

Просто тичах. По същия начин, както в нощта, когато намерих Частън.

Стрелнах се към гората. Клоните драскаха лицето ми, коренаци и камъни деряха краката ми. Бях само по пижама и тениска, но почти не усещах студ. Просто тичах.

Защото едва сега осъзнах как Алис беше върнала тялото си, как имаше такава огромна сила, макар да беше мъртва. Онзи ритуал в който е участвала, не я е превърнал във вещица. Направил я е демон.

И теб също, прошепнах наум. Ако тя е такава, то това се отнася и за теб.

Тридесет и първа глава

Бях сигурна, че ще намеря Елодия да лежи кървяща или дори мъртва, когато стигна до гробището. Така че много се изненадах да я видя с Алис усмихната, да се премества с магия през няколко метра. Явно най-после беше овладяла заклинанието.

Алис първа ме забеляза и вдигна ръка за поздрав. Погледнах я и се зачудих как изобщо съм могла да си помисля, че е просто поредния дух. Никой от духовете тук не изглежда така истински, толкова пълноценен. Животът просто струеше от нея. Почувствах се ужасно глупава, че не съм го осъзнала по-рано.

Доближих се до тях, изпълнена със страх. Усмивката на Елодия угасна и сега тя гледаше някъде над главата ми.

— Елодия — започнах аз с глас, който би трябвало да е спокоен, но всъщност само показваше колко съм изплашена. — Трябва да се връщаме в училището. Г-жа Касноф те търси.

— Не, не ме търси — отвърна Елодия. Бръкна в деколтето си и извади огърлицата. — Свети, когато някой иска да ме открие и ми казва кой е той. Виждаш ли?

Огърлицата светеше и името ми беше изписано на нея.

— Семейно наследство, а? — казах аз на Алис.

Тя се усмихна, но видях как нещо проблесна в очите й.

— София, не бъди ревнива.

— Не съм. Просто мисля, че с Елодия трябва да се връщаме в училище.

Замислих се колко време ще отнеме на г-жа Касноф и кал да стигнат до тук. Ако Джена ги е открила веднага, щом тръгнах, значи са само на няколко минути след мен.

Алис се намръщи и вдигна ръка, като духаше във въздуха. Нямаше нищо човешко в този жест. Усетих как започвам да треперя.