Читать «Мината на цар Соломон» онлайн - страница 224

Сводът се срутваше! Мърсър скочи и грабна автомата и фенерчето. Камъните продължаваха да се сипят. Земята сякаш оживя и Мърсър и Селоме се озоваха в челюстите й. Една от подпорите не издържа на натиска и експлодира като бомба.

Мърсър вдигна Селоме и я понесе към един от страничните тунели. Обърна се и видя как каменна плоча с размерите на автомобил се стовари върху Махди, който се гърчеше от болка. Тялото му се взриви в червеникава мъгла.

Мърсър насочи фенерчето към отсрещната страна на галерията, където бе забелязал някакъв блясък. Точно преди рухващата пещера да препречи гледката, той видя странна синя светлина, сияеща все по-ярко. В същия миг пред него падна огромен камък, който затвори пещерата.

Таванът на страничния тунел беше нисък и Мърсър трябваше да сложи Селоме на земята и да я увещава да го следва. Пещерата зад тях продължаваше да се срутва. В тунела навлязоха огромни облаци прах, които ги обвиха и задушиха, докато вече не можеха да отворят очи и всяко поемане на въздух беше мъчение. Грохотът беше оглушителен и заплашваше да отнеме разсъдъка им. Двамата пълзяха колкото могат по-бързо. Тунелът се изпълни с отломки.

След като изминаха петдесет метра, срутването спря. Ушите им започнаха да кънтят от внезапно настъпилата тишина. Мърсър се обърна и видя, че са изолирани от миньорите от неизброими тонове скали. Нямаше начин да се върнат при тях.

„Каква беше онази синя светлина, по дяволите?“ — запита се той. Сигурно беше статичен заряд. Когато се рушаха, скалите излъчваха слабо електричество. Явлението можеше лесно да бъде обяснено, като се имаше предвид количеството на падащите камъни. А може би беше кухина, пълна с метан, който се бе запалил от някоя искра. Мърсър имаше още няколко обяснения за природни явления, но дълбоко в душата си знаеше, че има и едно свръхестествено. „Не, не може да бъде“ — каза си.

— Какво стана там вътре? — попита Селоме.

— Махди беше премазан от скала — задъхано отговори Мърсър, докато чакаше Селоме да пие вода от манерката. Трябваше да й даде време да се съвземе, преди да й [???] онази, в която искат да отидат. Не можеше да й каже какво друго бе видял.

— Нямаш представа какво си помислих, когато той ни нападна.

— Не може да е по-странно от онова, което на мен ми мина през ума. Добре ли си?

— Челюстта ме боли и съм сигурна, че след няколко часа ще посинее, но инак ми няма нищо. А ти?

Мърсър събу панталона си и огледа раната от ножа на крака си. Не можеше да си позволи да я измие с водата, която им бе останала, затова откъсна парче от ризата си и го залепи с ивици сребрист пластир от чантата си.

— Дълбока ли е раната ти? — попита Селоме.

— Нищо важно не е засегнато.

Той вдигна панталона си и двамата продължиха да пълзят. Въздухът беше прашен и лъчът на фенерчето едва прорязваше мрака. След стотина метра тунелът се стесни и гърбовете им опряха в тавана. Ризата на раменете на Мърсър се скъса и охлузената му плът се разкървави. Без да имат възможност за избор, двамата продължиха да се придвижват, използвайки лактите и пръстите на краката си, за да се изтласкват напред.