Читать «Мината на цар Соломон» онлайн - страница 225

— Мърсър, какво става? — извика Селоме.

— Не знам.

Тунелът беше не по-голям от ковчег. На мъждукащата светлина на фенерчето Мърсър видя, че диаметърът се стеснява още. Хрумна му, че и този проход завършва в скалите. Селоме сякаш прочете мислите му и отново извика името му. Гласът й граничеше с истерия.

— Знам, знам.

Придвижването ставаше все по-трудно. Той бе свалил чантата от рамото си и я буташе заедно с автомата пред себе си. Трябваше да се извива и да се бори, за да преодолява всеки сантиметър.

Скалите го обграждаха от всички страни. Всяка част на тялото му се търкаше в назъбения камък. Стените на тунела бяха от кървавочервена живачна руда. На места живакът бе избил на тавана и се стичаше по малки пукнатини и улеи на земята.

— Колко време каза, че можем да останем тук? — попита Селоме.

— Не съм сигурен. — Лъчът на фенерчето освети стотици локвички живак пред тях. — Не забравяй, че живакът се абсорбира през кожата, затова внимавай да не допреш до него раните си.

— Цялото ми тяло е в рани.

Двамата успяха да преминат през токсичната зона и запълзяха по лек наклон. Живакът бе изровил бразди и се стичаше надолу.

Пристъпите на кашлица на Мърсър ставаха все по-редки, но по-ожесточени. За разлика от Селоме, която имаше малко място между тялото си и стените на тунела, той не можеше да помръдне и кашлицата разтърсваше гърдите му, без да намери отдушник. Трябваше да се подготви за болката, когато почувстваше, че наближава поредният пристъп. В устата си усещаше соления вкус на кръвта, излизаща от разкъсаните си бели дробове.

Мърсър се заклещи.

Борейки се с паниката, той разкърши рамене и се опита да се придвижи напред, но колкото повече усилия полагаше, толкова повече тунелът сякаш се стесняваше около него, досущ болезнена хватка на питон. Земята под него се бе втърдила и колкото и да се опитваше да забие ръце в нея, беше като цимент и пръстите му се разкървавиха.

Селоме видя трескавите му движения.

— Какво става?

— Боя се, че се заклещих.

— Как така?

— Не мога да помръдна нито напред, нито назад.

— Опитай се! — В тясното пространство гласът й прозвуча приглушено, сякаш говореше от другата страна на стена.

— Да не мислиш, че лежа и дремя? — троснато отговори Мърсър, но не можа да си поеме достатъчно въздух, за да придаде сила на думите си. Имаше чувството, че се задушава.

— Извинявай. Какво искаш да направя?

— Хвани ме за краката и дърпай с всичка сила. — Мърсър едва дишаше и изпита желание да изкрещи.

След пет минути Селоме успя да го издърпа на малко по-широко място. Той се успокои, но въпреки това усети, че го обзема паника. Раменете и гърба му бяха осеяни с капки кръв.

— Трябва да се върнем.

— Но тунелът е блокиран от срутилата се пещера.

— Не чак дотам. Трябва да намерим място, където да минеш пред мен.

— А ти?

— После ще видим.

След два часа пълзене заднешком те стигнаха до по-широко място. Мърсър легна по гръб. Селоме започна да се промъква върху него и сложи глава на гърдите му за миг.