Читать «Мината на цар Соломон» онлайн - страница 226

— Господи, внимавай — извика той. — Няма място за ерекция.

— Какво ще правим сега? — попита тя, след като мина пред него.

— Ти ще продължиш. Вземи фенерчето и автомата и се опитай да се измъкнеш оттук. — Мърсър говореше монотонно, но се радваше, че Селоме не може да види лицето му.

Напомни си, че паниката е реакция пред неизвестността, но този път нямаше какво да му вдъхне увереност, за да не изгуби разсъдъка си.

— Не мога.

— Нямаш избор. — Мърсър знаеше, че може би няма да оцелее, но мислеше за другите. — Четирийсет миньори чакат да бъдат спасени и ако и двамата умрем, и те ще загинат.

— Не ми пука за тях, по дяволите, а за теб. — Селоме започна да хлипа.

Той протегна ръка и погали глезена й, смъквайки чорапа й, за да докосне гладката й кожа.

— И аз държа на теб. Но ако не отидеш да потърсиш помощ, няма да мога да те заведа на изпълнена със секс ваканция на някое екзотично място.

— Обещаваш ли?

— Още не съм те излъгал за нищо. — Мърсър отново се закашля.

— Не мога да те оставя.

Викът й го накара да изтръпне. Не искаше да умре сам, но положи усилия да се стегне и да забрави за собствените си потребности. Опита се да нормализира дишането си и да изплюе кръвта от устата си.

— Тръгвай. Трябва да намериш изход от тук. Не искам смъртта ти да тежи на съвестта ми. Не можеш да ми причиниш това.

Селоме преглътна сълзите си.

— А манерката и фенерчето?

— Вземи ги.

— Филип, мисля, че аз… — Тя се бореше с думите и чувствата си и преди да направи признание, промени решението си. — Мисля, че трябва да отидем в Египет, на пътешествие по река Нил. Винаги съм искала да видя древните паметници там.

— Ще се обадя на туристическата агенция, след като тръгнеш.

Селоме запълзя напред и след няколко метра се изгуби от погледа му. Мърсър видя, че след няколко крачки тунелът се разширява, но не беше в състояние да стигне дотам. Скалите не го пускаха от прегръдката си. Трябваше да се пребори с паниката и отчаянието. Не страдаше от клаустрофобия, но усети как вледеняващите й пипала се протягат към него и сграбчват тялото и белите му дробове. Мърсър пое няколко глътки въздух, който беше толкова мръсен, че повърна.

Беше сам, обвит в мрак, по-страшен и от смъртта. Опита се да се придвижи напред, но тунелът го притискаше отвсякъде и го държеше в безмилостната си хватка. Тъмнината беше непрогледна. Кожата му настръхна от тишината. Съзнанието му неистово искаше да се освободи от тази гробница. Мърсър едва изви глава. От тавана се посипа живачна руда.

— Интересно.

След известно време думите му щяха да се превърнат в несвързано бръщолевене на луд, докато се бореше с мрака, тишината и смъртта.

Разтърси го още един пристъп на кашлица. Гърдите му не можеха да се повдигат и вътрешното налягане заплашваше да натроши като стъкло ребрата му. Той се запита дали ще развие пневмония, която ще го убие, преди живакът да съсипе двигателната му система и да увреди мозъка му. Мърсър си спомни, че началната фаза на отравянето с живак е тремор на крайниците, но не можа да определи дали треперенето на краката му е реално или въображаемо.