Читать «Мината на цар Соломон» онлайн - страница 217

— А сега какво, безстрашни водачо? — усмихна се Се-ломе. В очите й блестеше гордост заради Мърсър.

Чантата му бе претъпкана с неща, които мислеше, че ще са необходими за предстоящото изпитание. Той извади запалка, щракна я и гледа пламъка, докато металното колелце се нагорещи. Пламъкът не потрепна.

— Няма движение на въздуха, но това не означава, че няма да се раздвижи някъде. Твърде сме назад, за да го усетим. Искам да намерим място, където да оставим другите, нещо като пещера, която децата са използвали за спално помещение. Трябва да се намира до създаден от природата отдушник.

— И после?

— Ти и аз ще излезем оттук. Ще можем да се движим много по-бързо, ако не трябва да се тревожим за изоставащите и за пленниците. — Мърсър се обърна и погледна назад в мрака, вслушвайки се в пристъпите на кашлица на мъжете. Беше адски задушно. — Сега разбираш защо не исках Хабте да бъде с нас. Той пуши много и не би издържал и пет минути тук. Когато излезем, би трябвало вече да се е свързал с Дик Хена и двеста морски пехотинци ще се приземят и ще се погрижат за бившия италиански робовладелец.

— И сетне ще се върнем за останалите миньори?

— Разбира се.

Те започнаха да си проправят път навън. Мърсър пълзеше в криволичещите тунели, а Селоме го следваше. След час всички почувстваха ефекта от праха, който се вдигаше от придвижването им. Кашлицата им отекваше в тунела. Еритрейците пиеха огромни количества вода, за да навлажнят пресъхналите си гърла. Мърсър започна да се безпокои. Трябваше да намерят пролука в земята, която да им позволи да поемат чист въздух.

Последваха два часа на мъчителна агония, докато групата бавно се промъкваше през тъмния лабиринт. На всеки сто метра Мърсър проверяваше дали има движение на въздуха, но всеки път пламъкът на запалката не трепваше. Стигнеха ли до голямо разклонение, той разглеждаше снимките от „Медуза“. Те бяха неясни и линиите не съответстваха на триизмерната карта, която си представяше. След четвъртия неуспешен опит Мърсър гневно ги натъпка в чантата. Единствената им надежда бяха инстинктите му и задълбочените му познания за мините и минното дело. Той можеше да си проправя път в подземните владения, като подминаваше големите разклонения и страничните тунели, които биха изкушили друг, и водеше групата през тесни проходи, които друг би пренебрегнал.

Те се придвижваха вече четири часа, когато Мърсър отново щракна запалката и пламъкът потрепна едва забележимо. Селоме видя изражението на лицето на Мърсър и се усмихна.

— Мисля, че всичко ще бъде наред — каза той.

Пещерата, която намериха петнайсет минути по-късно, беше квадратна, с размери шест на шест метра и побра всички. Мърсър забеляза, че това е създадено от природата образувание. Очевидно децата, работили в мината, я бяха открили и използвали за себе си. Пещерата приличаше на топла утроба под земята, убежище от непосилния труд, който ги бе измъчвал, докато младият им живот завърши в мрака. Таванът беше висок три метра и имаше стотици пукнатини. През една от пролуките, извивайки се в тесен лабиринт в скалата, проникваше свеж въздух.