Читать «Мината на цар Соломон» онлайн - страница 216

— Малко е рано за шампанско — предупреди я той. — Забравих за нещо и може би вече е късно. Пещерната болест.

— Пещерна болест? Какво е това?

— Криптокок. Гъбички, които живеят в затворени места като пещери и изоставени мини. Вдишаш ли ги, те се размножават в белите дробове и могат да причинят фатален менингит, ако бързо не се лекуваш. Главният тунел е безопасен, защото Хофмиър го е проветрил, преди да изпрати работниците вътре, но другата мина може да е пълна с тези неща. — Мърсър млъкна, преценявайки риска. — Вече вдишахме въздуха, излизащ от дупката, затова нямаме друг избор, освен да продължим.

— Има ли лекарство?

— Да, мисля, че амфотерицин и флуороцитосин. Но в момента нямаме време да се тревожим за това. Джанели сигурно разчиства свлачището и трябва да навлезем в първата мина и да прикрием всички следи, че сме отишли там. Заедно с пълния с диаманти сейф — усмихна се ехидно Мърсър.

След двайсет минути всички бяха готови да напуснат пещерата. Мърсър бе сложил дъска над шахтата, водеща към старата мина, и я бяха натоварили с тонове камъни. Той я постави така, че съдържанието й да бъде изхвърлено в шахтата, след като избягат през дупката в дъното. Мърсър каза на работниците да строшат останалата миньорска техника и написа личен поздрав до Джанели и Хофмиър. Пускането на сейфа през дупката я разшири и мъжете започнаха да слизат в тесните тунели.

Мърсър се замисли дали да не остави Дю Тойт и суданците, но те щяха да издадат маршрута му за бягство веднага щом Джанели стигнеше до пещерата. Сърце не му даваше да ги убие. Те бяха пленници и заслужаваха справедливо отношение. Увери се, че са завързани добре и ги пазят зорко, и после им разреши да се спуснат в тунела.

Той влезе последен в мината, изкопана от децата, теглейки въжето, с което щеше да дръпне дъската с камъните зад него. Мърсър стигна до тесния тунел и застана встрани от дупката между двете мини. Когато прецени, че е достатъчно далеч, той дръпна въжето и затаи дъх, докато камъните засипаха шахтата над тях. Освен ако не притежаваше фотографска памет, Хофмиър никога нямаше да разбере, че шахтата е била запълнена, нито как Мърсър е извел хората от главната пещера.

Едва когато падна и последната отломка, той огледа обстановката. На лъча на фенерчето тунелът изглеждаше висок само един метър и широк също толкова, по-скоро кръгъл, отколкото правоъгълен. Повърхността му беше неравна. Имаше следи, че там са работили с примитивни каменни сечива. Въздухът беше спарен. Няколко минути след като тунелът бе затворен, започна да става задушно. Мърсър осъзна, че трябва да изведе четирийсетте души, ако иска да избегне недостига на кислород в едната секция, но не можеше да ги разделя на голямо разстояние, за да не загуби някого.

Имаше три разклонения — едно вляво, друго вдясно и последното нагоре. Клаустрофобичните тунели му напомниха на снимки на множеството бронхи в човешките бели дробове или на бърлогата на къртица. Човек можеше да се изгуби безнадеждно само след няколко метра. Мърсър запълзя върху легналите мъже и стигна до началото на групата, без да обръща внимание на гневните погледи на суданците. Селоме го чакаше с фенерчето. Имаха само две, които се зареждаха ръчно. Механизмът не се нуждаеше от батерии, затова нямаше опасност да угаснат. Но въпреки това в тунела беше толкова тъмно, че се виждаше само на няколко метра.