Читать «Мината на цар Соломон» онлайн - страница 191

— Не знам — призна Мърсър. Беше твърде изтощен, за да разсъждава по този въпрос.

Тази мисъл го измъчваше от началото на миньорската операция, но вечер съсредоточаваше всичките си сили, за да изяде яхнията, поднесена от съпругите на бежанците.

Другата мисъл, която не му даваше покой, беше безопасността на Селоме. Двамата нямаха възможност да разговарят. Тя беше в отделен лагер, при останалите жени, и бе принудена да готви на работниците. Когато я видеше, докато получаваше дажбата си, Мърсър се опитваше да се усмихне и да си придаде смел вид, но знаеше, че очите му са помрачени от безпокойство. Видя, че Селоме е ударена няколко пъти, защото по ръцете и лицето й имаше синини. Всяка нощ Мърсър и другите чуваха как пазачите измъкват по няколко жени за собствено удоволствие. Той не знаеше дали и със Селоме постъпват така и безсилието му да помогне на нея или на останалите жени го разяждаше като злокачествен тумор.

Сутринта на петнайсетия ден от пленничеството му небето бе потъмняло от буреносни облаци. Мъжете, които чакаха на опашка за закуската си, трепереха окаяно на влажния и хладен въздух.

— До залез слънце ще завали — каза Хабте, държейки тенекиена чиния, за да получи отвратителната яхния.

— Ако ще бягаме — отговори Мърсър, след като се увери, че наблизо няма пазачи, — трябва да го направим скоро. Съмнявам се, че ще ни дадат палатки, а бежанците няма да издържат и ден-два на дъжда.

— Ние също. Имаш ли план?

Мърсър не отговори на въпроса на приятеля си. Той гледаше жените, които поддържаха огъня, и чакаше Селоме да се обърне към него, за да й се усмихне. Тя го погледна и Мърсър забеляза изтощението, което я бе накарало да се прегърби и бе придало унилост на изражението й. Вторачи се в нея и съзря, че предизвикателността в очите й не е угаснала, и после леко й кимна да се приближи до него.

Селоме се огледа предпазливо, сложи поднос с хляб на главата си и тръгна към дългата дървена маса, която служеше за бюфет. Стройното й тяло беше толкова слабо, че кокалите й стърчаха през панталона. Тя не го погледна в очите, когато остави подноса на масата.

— Довечера изчезваме — прошепна Мърсър. Гневът го бе накарал бързо да вземе решение. — Бъди готова. Ще тръгнем два часа, след като смяната ми свърши.

— Няма да успеем. Пазачите ще ни подгонят веднага. Може би ти трябва да избягаш сам и да потърсиш помощ от някое село.

— Ще ми трябва седмица, докато стигна до населено място, а работниците няма да издържат и два дни. Освен това няма да напускаме лагера. Имам идея. Безумна е и невероятно опасна, но трябва да опитаме.

Макар да беше удряна, вероятно изнасилена и унижавана, тя бе съумяла да запази искрица надежда. Мърсър копнееше да я докосне. Сърцето му се сви от мъка, но в жилите му нахлу прилив на адреналин, когато си помисли за смелостта й. Той почерпи сили от отказа й да се предаде.

— Довечера ще се видим.

Работниците имаха само десет минути, за да изядат храната, преди отново да влязат в мината. Нощем дейността на повърхността спираше, за да се пести гориво за генераторите, но под земята хората работеха денонощно. Миньорите от предишната смяна се разминаха с екипа на Мърсър. Всеки гледаше в краката си, твърде изтощен, за да се интересува, че е минал още един ден.