Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 180

— Не. В момента качваме хората на подводницата. Няма го тук.

Мълчанието се проточи. Накрая Макс попита:

— Колко време можеш да останеш там?

— Николко. Един от учените беше прострелян и може да умре от загуба на кръв. Трябва да бъде опериран по най-бързия начин.

По време на мисията д-р Хъксли и нейните хора дежуреха в медицинския център, готови да спасяват човешки живот.

Еди огледа подводницата. Страничните пейки вече бяха пълни и хората започнаха да се настаняват в скутовете на другарите си. Допълнително неудобство беше, че раненият зае четири места, докато лекарят се опитваше да спре кръвотечението.

— Докторе — провикна се Еди, — ще отнеме половин час да стигнем до нашия кораб, но там ще го очаква лекарски екип на световно равнище. Каква е прогнозата? Животът на друг човек зависи от твоя отговор.

Лекарят беше норвежец, дошъл да прекара свободната си от преподаване година в Антарктида, защото си падаше по приключенията. Той не избърза да отговори, а обмисли всички възможности.

— Ако тръгнем след пет минути, човекът ще оцелее.

Еди се обърна към микрофона на радиостанцията.

— Макс, мога да дам на Хуан десет минути, после ще трябва да тръгнем. — Беше решил, че лекарят се е презастраховал.

— Всяка секунда, която можеш да отделиш. Чу ли? Всяка секунда.

Дванайсет минути по-късно подводницата се гмурна в черната вода на залива. Кабрило не се появи.

29.

Изминаха цели трийсет и шест часа, преди времето да утихне дотолкова, че аржентинското правителство да изпрати друг „Ц-130 Херкулес“. През този кратък отрязък от време Антарктида припомни на хората на полуострова защо са само временно пребиваващи по тези краища. Макар да не стигнаха до канибализъм, като нещастния уругвайски отбор по футбол, мъжете бяха съвсем безпомощни без притока на природен газ. Принудиха се да използват преносими печки, за да топлят храната си, и се притискаха един към друг, за да не замръзнат. Въпреки повредите „Адмирал Браун“ прибра повече от двеста от оцелелите, а останалите се събраха в две от спалните помещения, наблъскани като сардели, докато навън температурите спадаха.

Генерал Филип Еспиноза първи слезе по товарната рампа, когато големият транспортен самолет спря на ледената писта зад базата. Раул Хименес го посрещна, отдавайки енергично чест. За една седмица генералът беше остарял с десет години. Дебели торбички висяха под очите му, а обичайният му розов тен беше сменен с бледнина.

— Някакви сведения за сина ми? — бяха първите му думи.

— Съжалявам, генерале. — Качиха се в чакащия снегомобил. — Мой дълг е да ви докладвам, че група от четирима души са видени да влизат в газовото предприятие минути преди произшествието. Не можахме да открием техните останки.

Еспиноза прие тежко тази новина. Знаеше, че синът му никога не би напуснал поста си, така че имаше голяма вероятност Хорхе да е бил един от четиримата.

— Първо жена ми, а сега това — измърмори той.

— Вашата съпруга? — попита прекалено бързо Хименес.

Еспиноза не се замисли за странния интерес на младия лейтенант, а беше в такова състояние, че призна пред него: