Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 172

— Извинявай, само да се постопля.

— Съжалявам, знаеш какви са заповедите на майора.

— Хайде, човече, сега го няма.

Войничето помисли малко, след това на лицето му се изписа съчувствие.

— Добре, влез вътре. Но само за пет минути и ако се появят Еспиноза или Хименес, ще им кажа, че се криеш там отпреди аз да застъпя на пост.

— Само пет минути. Обещавам.

Хуан мина покрай пазача и влезе в отопленото помещение. Трябваше да си свали качулката и да дръпне ципа на канадката. Машините, които преработваха природния газ, идващ по тръбите от петролните кладенци, бръмчаха тихичко. В другия край пещите работеха на пълни обороти, за да не позволят на залива да замръзне. Кабрило отново се удиви, колко сложна е базата на аржентинците.

— Макс, вътре съм. Давай.

Хуан намери една от главните тръби за постъпващ газ. Извади малко взривно устройство и нагласи сензора за движение. Не беше особено чувствителен, но за онова, което щеше да последва, бе напълно достатъчен.

Точно се готвеше да си върви, когато четирима мъже влязоха във фоайето. Бяха си свалили канадките и той веднага позна майор Еспиноза. С него бяха сержантът, който се бе качил на „Орегон“, и двама ефрейтори. Хуан бързо се скри зад някаква машина.

— Видяхме те да влизаш — надвика Еспиноза бръмченето на машините. — Не си усложнявай положението. Излез доброволно и няма да ти повдигна обвинение в дезертьорство.

Кабрило погледна взривното устройство, след това едрите ефрейтори пред вратата. Еспиноза и сержант Лугонес тръгнаха да го търсят.

— Макс — прошепна той тревожно. — Може би бомбата ще ме разкъса, но ти не спирай. Разбра ли? Все някак ще успея да се измъкна.

— Разбрано — отговори Макс сухо. Съзнаваше, че Хуан вероятно лъже за измъкването.

Хенли се загледа с празен поглед в пространството, но след малко се насили да действа.

— Господин Стоун, вдигни мощността на пет процента и опъни малко буксирното въже, ако обичаш.

— Слушам. — Ерик набра кодовете на двигателите на „Орегон“, които нямаха равни, и го придвижи четвърт възел напред.

Един техник, оставен на пост в кърмовия отсек, където беше барабанът за буксирното въже, се обади да съобщи, когато то започна да показва признаци на напрежение.

Въпреки че вятърът и вълните блъскаха кораба, Ерик винаги разбираше кога дърпа въжето. Знаеше как реагира „Орегон“ при почти всички обстоятелства.

— Въжето опънато, господин Хенли — обяви той с обичайната официалност в оперативния център, когато бяха в мисия.

— Отлично. Постоянно ускорение от трийсет метра на минута. Не прецаквай работата, момче.

— Слушам.

На километър и половина от кърмата въжето, минаващо около бетонната колона на кея и под носа на „Адмирал Браун“, се вкорави като стоманен прът, когато магнито-хидродинамичните двигатели се забориха с инертната маса на крайцера. Силите, които действаха, бяха огромни. Крайцерът започна да се движи, но не толкова бързо, че екипажът да разбере, че не става дума за удар от силна вълна по кърмата.

Първо трийсет сантиметра, после шейсет, после три метра. И в този миг опъна котвената си верига.

Ерик продължи да увеличава мощността, което беше причина кърмата на „Орегон“ да потъне дълбоко, докато водометните движители изстрелваха дебели струи вода. Но упоритите шегелни болтове, които Хуан бе отвил с толкова усилия, отказваха да отстъпят тези последни сантиметри. Точковите заварки на една от монтажните планки се скъсаха и тя поддаде, увеличавайки натоварването върху другите. „Орегон“ напъна по-силно и още една от планките се скъса. Останаха само шест. Метал стържеше в метал, докато шегелните болтове упорстваха да изпълняват своята задача.