Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 136

Щом групата стигна до подводницата, Хуан пъхна единия от регулаторите в ръката на Тамара и й направи знак да се изключи от бутилката на дихателя. Като се имаше предвид с каква лекота се движеше под водата, той предположи, че вероятно и преди се е гмуркала. Имаше достатъчно светлина да направи знак на Линда да мине с Тамара през въздушния шлюз в „Номад“.

Докато чакаше своя ред, Хуан видя лъчи на фенерчета да играят по повърхността на водата, където продължаваха да се вдигат въздушни мехурчета от тяхното неустрашимо мицубиши. Запита се колко ли време ще мине, преди ченгетата да изпратят водолази, но после си каза, че това няма значение. Те отдавна щяха да са далеч.

Десет минути по-късно, докато подводницата се носеше по течението, Хуан отвори вътрешния люк на херметично затворения въздушен шлюз на подводницата и видя всички чинно подредени на пейките и завити с фолийни одеяла. Тамара и Линда си бяха подсушили косите и дори бяха успели да се срешат.

— Съжалявам за усложненията — извини се Хуан на Тамара. — Надявахме се да протече много по-гладко. Извадихме лош късмет, че генералът се появи точно когато тръгвахме.

— Господин Кабрило…

— Моля ви, нека бъде „Хуан“.

— Добре. Хуан, вие ме измъкнахте от ръцете на тези… — замълча, защото щеше да използва прилагателно, което не беше подходящо за споменаване пред възпитани хора — … ужасни типове, а затова съм готова да мина боса по жарава.

— Нараниха ли ви?

— Тъкмо разказвах на Линда, че не им дадох повод. Отговарях на всичките им въпроси. Какъв е смисълът да крия информация за кораб, който е потънал преди петстотин години?

Лицето на Хуан помръкна.

— Вероятно не знаете, но Аржентина анексира Антарктическия полуостров и китайците ги подкрепят. Ако успеят да намерят останките на кораба, това допълнително ще затвърди техните териториални претенции. Също така става дума за петрол. Щом потече черното злато, ще могат да си позволят купуването на гласове в Общото събрание на ООН. Това, разбира се, ще отнеме известно време, но съм готов да се обзаложа, че след няколко години анексията ще бъде узаконена.

— Не съм им казала къде е потънал корабът — поклати глава Тамара. — Не защото не исках, а защото не знам, и те ми повярваха.

— Има и други начини. Гарантирам ви, че докато ние тук разговаряме, те го търсят.

— Какво ще правим?

Наистина, какво щяха да правят? Хуан си блъскаше главата върху това още откакто Овърхолт му каза, че Белият дом не иска да се набърква.

Това не беше тяхна битка. Както Макс обичаше да казва: „това куче не хапе“.

Той не се чувстваше длъжен да помогне за излизане от положението, но беше обвързан с етика, с която никога нямаше да направи компромис. Тя му нашепваше, че правдата изисква да се намеси, да насочат „Орегон“ в онези ледени води и да върнат онова, което е било откраднато.